Записки на жената призрак

Като отправна точка за настоящата книга послужиха търсения в Мрежата, научни статии, случайни факти, както и възгледът на OuHisPo (Ouvroir d’Histoire Potentielle – разклонение на OuLiPo), че съществуват събития в Историята, които се римуват помежду си. Въпреки усилията ми, се оказа невъзможно да открия повече информация за дейността на OuHisPo. 

”Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и следващ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено … Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо.

Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта...”

Силвия Чолева, вестник К