Хоризонти

Днес си спомних, че искам да се върна в своето бъдеще.
После разбрах, че го имам и че го нямам същевременно.
Всъщност бях загубил пътеката за заръщане.
Притежавах само своето минало – не напълно.

Понякога всичко е тъй обикновено.

***

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Tой се връщаше вечер от нива

със цървули, пълни със пръст

загорял, със сплъстена грива

и брада един пръст.

С дебютната си стихосбирка Александър Байтошев има желание да отиде отвъд остротата, красотата и блясъка. Това "отвъд" може да се нарече и отказ от онези суета и лукс, които може да си позволи човек, владеещ тайната на словото и тайната да въздействаш върху другите чрез въобразени и създадени от теб самия светове. Или езикът, който сътворява тази поезия е езикът на „слетия с прахта”, на онзи, който ще нарече белезите си „драскотини”. „Прах и драскотини" е изчистена, аскетична, вглъбена книга, която ни дава достъп до вътрешното пространство на един интроверт. Като уникалността й не е толкова във философско - пантеистичния залог на стихосбирката, колкото в силата на едновременното изразяване на студенина и скрита страст. С първата си книга Александър Байтошев заявява пред читателите както оригиналност, така и сериозна ерудиция. Влиянията и припознаванията на традиции са "разклонени" между имената на поети и имената на художници.

Откъс от разказа „Украса на живота“

„Лежахме по гръб, хванати за ръце, и гледахме Голямата мечка. Зад поляната боровете очертаваха тъмен полукръг. Вдишвах суровия мирис на рязани дърва и аромата на дивите цветя. Слушах. Понякога спомените я задушаваха, но дори и тогава подреждаше мислите си стройно, по учителски. Погалваше падащите на челото ми кичури, както навярно правеше с по-малките деца в училище. И отново полугласно се питаше сама, упреквайки се: защо ли ме товари с всичко това? Нощта преваляше, тънка ивица светлина се появи на хоризонта. Трябваше да се прибираме, преди да се е размърдал някой от по-възрастните колеги. Повдигнах се на лакти и я целунах, за последен път. Тя обгърна врата ми, притисна се в мен и ме прегърна силно, както през нощта. Помоли ме след месец, на двадесети септември, в шест часа да се видим пак в Градския парк...“

„Усещането за съвременност в разказите на Вергил Немчев идва не само от темите, персонажите и ситуациите, но и от ритъма и оборотите, от засичането на различни ускорения. В предишни съвременности това засичане се е наричало съдба.

"Истинските истории с дракончето Поли нарисува Надето и записа Екатерина Йосифова. Оформени в прекрасна книжка от художника Христо Гочев, те разкриват на малките и големите читатели тайните на подземния свят, в който има не само тъмно зелено масло, съперничеството за което кара хората да вършат големи злини, но и будни дракони, пазачи на горите, водите и всички подземни съкровища. Има дори драконче, за което може да се погрижи само едно човешко дете, за да не бъде само, докато големите се борят. Напрежението е само подсказано, перипетията е доловима само за чувствителните."...

Марин Бодаков, Култура - Брой 21 (2683), 01 юни 2012

Книга, която ще запълни няколко часа от ежедневието ви – колкото един по-дълъг филм. Но за тези няколко часа през вас ще преминат доста емоции. Вероятно ще се почувствате разбрани и разбиращи.

Непретенциозна. Достоверна. Човешка. История. С добре дозирани хумор и драма. Книга, която се чете за миг, но отеква дълго в съзнанието.

"Тихото слънце" е роман експеримент. Роман за един глас, който оцелява след физическата смърт и разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си.

Майсторството на Петър Денчев е в способността му всеобхватно да опише и тълкува една метафизическа, а всъщност направо физическа заплаха. Тази прецизна политическа процедура на "Тихото слънце" обаче ни най-малко не снема напрежението в текста. Умът на Петър Денчев не облекчава никого. И това, което той предвещава като кошмар за цялото общество, е вече реалност във всеки един от нас.
Стига да си отворим ушите, разбира се.

Марин Бодаков

Прочетете написаното от Александър Кръстев Послушай тихото слънце, АЗ ЧЕТА

"Звукът на тишината" от  Кремена Димитрова, вестник Новинар

ПУЛС

Прага ми се изтри
от неочаквани
влизания и излизания
на нови запознанства -
илюзия, че си потребен

...

Защо това заглавие

Защото е картина на вековната ни участ. Отдавна в главата ми се въртят идеи, които искам да събера в нова книга, и тази сутрин изведнъж ми просветна. А днес е 9 август 2011. „Нашата Via Dolorosa“. Нашият път на болката. Христос е влачил тежкия кръст по стръмнината към Голгота, но вижте как са нарекли пътя, по който четиринайсет пъти е спирал, понякога и падал от изтощение. Не път на страданието, не път на разпятието, даже не и път на възкресението. А път на болката. Защото без болка никой живот не може да мине. Защото болката може да е физическа, но може и да е душевна. Тя може да се търпи с години, ала може и да е непоносима. Болката до такава степен може да стане част от ежедневието (на човека, на обществото, а и на нацията), че да престанем да я забелязваме. Тоест болката може да е и много коварна. Внезапно идва ден, когато откриваш, че е оставила неизлечими последици.

"92-годишният журналист тръгва по дългия път на болката на нашия народ с една надежда - пътят вече да е извървян и най-накрая да поемем по нов път - този на изцелението..."