В шумния автобус на съвременната българска литература, където на всяка спирка връхлитат самонадеяни тийнейджъри и слизат поолисяли труженици на словото, където играят лакти и никой не става, за да отстъпи място на по-талантливия, има няколко писатели, които гледат с умни, добри и леко присмехулни очи на цялата тая дандания наоколо. Тяхната спирка е далече, те ще се нагледат на тая суматоха, ще се нагледат и на следващата. Те ще пътуват дълго. И единият от тях се казва Людмил Станев.

Недялко Славов

Силвия Чолева

Чувам, че сме били последното свободно поколение на Земята. Дали е така, не зная, но зная друго – краят на света винаги се отлага от Поезията и от Поетите. Радвам се за тази прекрасна книга и за този така талантлив млад човек, Константин Трендафилов. Добре дошъл в невидимата Съпротива на стиховете, Поете!

Недялко Славов

Новата книга на журналиста Иван Гарелов „Тук и сега. „Панорама“ и прехода“, издание на „Жанет 45“, тръгна към печатницата. В книгата си авторът разказва как от  тоталитарна телевизия БНТ успя да се адаптира към новите условия на прохождащата демокрация.

Светлина Фотева ни показва трудността да обичаш безрезервно и същевременно с това да запазиш независимостта на ума си. Тя се движи деликатно по острите завои на поетическото чувство.

Когато прочетох разговорите на Йордан Георгиев, стаята ми се изпълни с проникваща в порите ми емпатия към всички онези млади и на по-средна възраст театрали, които той е канил в своето студио в Радио „Алма Матер“ на спокойна, влюбена и разбираща ги среща. 

Журналистът Йордан Георгиев е роден във Варна през 1980 година. Гимназиалното си образование получава в училището за деца с нарушено зрение „Проф. д-р Иван Шишманов“ в квартал Аспарухово. В Софийския университет „Св. Климент Охридски“ завършва право, журналистика, а по-късно и магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“. От 2008 година Йордан Георгиев е автор и водещ на седмичното предаване за театър „Без маски“ в Радио „Алма Матер“.

За цяло едно поколение появата на Людмил Станев е вече само история. Завиждам на това поколение, което ще го открие едва с това издание. И съм сигурен, че то ще преживее това, което и ние преживявахме с появата на всеки негов текст. А то е радост. Радостта да четеш интелигентно и свободно написани текстове, в които хуморът е висок, по обрзеца на Аристофан и смешен като у Братя Маркс, Монти Пайтън и Уди Алън, взети заедно. Радост да усетиш истинските игрови възможности на езика, на българския език, който до появата на тези текстове не познаваше своите сюрреалистични и изобщо своите авангардистични възможности. 

Младен Влашки 

ВЕРСИЯ

като пустинен суховей.

И ето, оживяли времената

при теб ме връщат, Галилей.

Докато четях стиховете на Боряна Нейкова, си мислех колко неочаквано се появява новият поет, непредвиден и непредвидим. Тук има смелост на меланхолията, остро око за града и за света, силни и неочаквани образи, прощаване с детството и първи усети за загуба. Има стряскащо знание за цялата напуснатост на света. Не пропускайте това начало.                                           

Георги Господинов

Авторът е лауреат на ХХХІ Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ – 2014 г. Книгата се издава със съдействието на Община Стара Загора. 

Открития, открития... Но те са само върхът на археологията, преди това има къртовска работа, разкопки, изследвания, познания, дирения... За всички тях разказва проф. Николай Овчаров в книгата „Археолог“ – компендиум на големите имена в световната и българската археология. Книга за пример: как мечтата се превръща в реалност, как неуспехите не са повод за униние, а за ново, още по-въодушевено начало.

Тъмнината не е само цвят на съня. Тъмнината не е само усещане на очите. Тъмнината е податлива на всички усещания. Гъста и топла е тъмнината. Вкъщи не свети, аз вървя през праха, боси са краката ми и той се сипе между пръстите, пълзи до глезените и там някъде на границата усещането за топло и меко е еднакво. Външната врата е отворена, но в сянката на къщата не се вижда нищо. По каменните плочи е хвърлена вода – мирише на мокро слънце. Мама и татко са приседнали на стълбата, мълчат, седят и просто седят в меката пара, присъединени към тишината, към камъка и към нощта. Аз шляпам по мокрите плочи, те вдигат глави и усещам, че са чакали мен. Какво щастие да те чакат! Безмълвно, в гъстия мрак, в топлата пара на съхнеща скала. Да те чакат и ти да си дойдеш... 

Закъсняло признание