В четири часа се върнах в месарницата, сама, на съседната седалка – кофа, пълна с кравешки лайна. Бях открила медния съд до вратата на млечната барака. Не търсих дълго синджира с кука, с който спускаха кофата в септичната яма. Знаех къде е: в гаража. Пак там висяха и клещите, с които смятах да прережа една по една веригите на решетката върху ямата.

В детството си бях изминавала разстоянието между фермата и месарницата безброй пъти на велосипед, а понякога – ако се наложеше – и пешком. Чувствах се странно, докато преодолявах тази кратка дистанция на четири колела. Сякаш премествах оризово зрънце с мотокар.

Паркирах колата пред месарницата. Слязох, отворих вратата на пасажерското място, за да извадя кофата. Портата на страничния вход на месарницата беше затворена. Първо прехвърлих кофата през оградата, а после се промуших под летвите.

Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество...

ВЪВЕДЕНИЕ: БАЩИТЕ ВЧЕРА И ДНЕС

До появата на новото семейство, каквото го познаваме днес, мъжете осигуряваха прехраната и се чувстваха на мястото си в тази своя роля, те бяха глава на семейството, но почти не участваха в емоционалното му развитие. Тази представа за бащата се задържа дълго – от края на Средновековието до шейсетте години на миналия век. Едва някъде след 1960 г. – по времето на моето поколение – мъжете узряха за идеята, че могат да бъдат пълноценна част от семейството, да се грижат за децата си и да носят както екзистенциална,
така и емоционална отговорност за тях.

"Артисти, мениджъри на върха на пирамидата, топ спортисти, музиканти, писатели, майки, дори хора на науката – в интервюта и изследвания всички те посочват, че при създаване на продукт, взимане на решения или преценяване на сложни ситуации разчитат на интуицията си. Едва след това идва рационалното. 

Нека вярващите доказват, че свръхестественото (било то Бог или друга трансцедентална сила) съществува, вирят нос атеистите. Едва след това ще ви приемем насериозно. 

И защо? За какъв дявол е нужно да се доказва нещо, което никой никога не е успял да докаже или да отхвърли? Защо трябва да се привеждат логични, разумно обосновани или научни доказателства за нещо, което не може да бъде обхванато от рациото, та да бъде прието то насериозно? Или най-малкото за да бъде приета възможността за съществуването му? 

Най-странното е, че стане ли дума за други необясними феномени, тази принудителна нужда от доказване изчезва. Например при силата на привличане. Красотата. Любовта. По тези въпроси никой не се нуждае от разумни обяснения, мотивации, аргументи…"

Рей Клуун, "Бог е лудост"

Забременили сте жена и при малко повече късмет това е била вашата собствена съпруга.  Позволете ми да съм един от първите, които ще ви честитят.

Тази книга представлява уводен курс във всичко, което не сте и пожелали да знаете. Няма да разкрасявам нещата – идните месеци ще са като филм на ужасите и главният герой ще сте вие. Ваши врагове ще са двете най-мистериозни същества на тази и на околните планети — бременната жена и бебето. Ще ви разкажа всичко за тези Извънземни. На език, разбираем за мъже. 

Заедно ще оцелеем."

Още с публикуването на романа „Отива една жена при лекаря”, в който героят се сблъсква със загубата на партньорката си, очаквахме с нетърпение  продължението му – „Без нея”.

Отзив на наш читател можете да прочетете тук:  http://alexanderalexiev.blogspot.com/2012/02/blog-post_28.html