Едва ли има българин, който да не е слушал и да не обича музиката на световно известния състав „Бйело дугме” на Горан Брегович. И вероятно припознава в текстовете на песните му анонимни народни творци. Всъщност думите на голяма част от тях са написани от Душко Трифунович.

Когато прочетеш тази книга, обезателно ще се опиташ да намериш и друга от същия автор. И наистина ще бъдеш изненадан от откритието си, че това е неговата първа книга. (Ако не броим издадената на английски критическа антология „Класически монолози от Есхил до Бърнард Шоу”, написана в съавторство с Леон Кац, „Applause books”, 2003).

Винаги би могло да се спори относно подборката на заглавията в една такава поредица, но в своя избор „ИК Жанет 45” е заложила на една съзнателно търсена диалогичност именно с турския читател.

В сборника с разкази „Жени и планети” Антон Баев ни показва жената такава, каквато я вижда именно мъжът – опасна, неразбираема, омагьосваща... И неизбежна – като живота и смъртта.

„Юз Алешковски е роден през 1929 година, а емигрира през 1979-а покрай алманаха „Метропол”, където е първата му публикация. И тъй като и този алманах излиза за пръв път на Запад, всичко публикувано от Алешковски, всички повести и романи – „Николай Николаевич”, „Кенгуру”, „Маскировка”, „Ръката”, „Синичка скромна забрадка”, „Смърт в Москва”, „Тангото на бълхите” и т.н., – всичко е в Америка. И това е трагично и смешно също като прозата му, понеже Алешковски е непреводим на никакъв език освен на руски. Понеже книгите му са написани на език, който преди Юз нямаше писменост. Нито речников словник. Самият Алешковски е и писмеността, и словникът на този език. На езика, на който всички ние – и руснаци, и неруснаци – може и да не говорим, но с който всички живеем”.

Андрей Битов

За разлика от повечето нашумели днес у нас библиотечни поредици, „Нова Проза" представя неиздавани у нас автори и произведения, които са в основите на днешната модерна литература и на утрешната Нова класика – класиката на ХХI век.

Михаил Кръстев над 10 години събира документален материал и пише трилогията „Виното на надеждите” („Опрощението” – книга първа и „Лечителя” – книга втора излизат през 2001 г. в издателство „ЛИК”, София). ИК „Жанет 45” ви предлага последната, трета книга – „Окото на светеца”.

Самотната вдовица Аглая Степановна Ревкина изживява с патологичен трагизъм развенчаването на култа към личността на Сталин и за пръв път в живота си въстава срещу "генералната линия на партията". Така тя погубва репутацията си, разболява се психически и - като апотеоз на протеста и борбата си! - поставя премахнатата от града статуя на Вожда в своя дом. Тоест практически заживява с паметник... Пред нас е самобитен и във висша степен неочакван художествено-сатиричен разрез на най-новата история на руската държава. В центъра на повествованието са включени събития от съдбоносно значение за Русия през последните четирийсет години. 

Изданието е обрасло с паратекстове - два предговора и посвещение, - които бързат да предупредят, че съчинението не е художествена литература, а просто "дневници и откъслечни епизоди за колеги, режисьори, случки и събития, за пътя в пловдивската Мелпомена".

Със сборника си разкази „Кръв от къртица“ Здравка Евтимова доказва, че е в състояние да прави панорамни художествени изображения на действителността, но заедно с това и лаконични и точни анализи. Тя ни поднася творби, които внушават усещане за цялостност на човешкия характер или за същността на дадено обществено явление.

Поетесата Мария Донева казва „Сбогом на читателя” още със заглавието на първата си стихосбирка (спечелила първа награда в Националния конкурс „Веселин Ханчев” през 1994 г.).

В разказите на Антон Баев има отблясъци от Шехерезадиното изкуство на живота като разказ. Книгата сякаш иска да ни каже колко многообразна може да бъде любовта, в богат каталог на любовни чувства, а чрез тях – и на различни поведенчески модели и ценностни представи.

Писан преди повече от четвърт век, романът „Остров Крим” е издаден за първи път в САЩ, където през 1980 г. авторът му е принуден да се установи. От тогава да наши дни произведението се смята за един от шедьоврите на антиутопията и се нарежда до такива образци на жанра като „1984” на Оруел, „Прекрасният нов свят” на Хъксли, „Ние” на Замятин.

“Показвам света такъв, какъвто той е според мен. Мъча се да не измислям и лъжа, а да давам храна за размисъл... Така че, като прочете книгата ми, човек да зареже паницата с боб и да хване пътя, да се влюби до лудост в жена, да преживее велики мигове... Това се опитвам да дам на читателя си аз, а не да го правя по-добър, не!”

За разлика от повечето нашумели днес у нас библиотечни поредици, „Нова Проза" представя неиздавани у нас автори и произведения, които са в основите на днешната модерна литература и на утрешната Нова класика – класиката на ХХI век.

След като написва (както сам отбелязва) „хиляди литературни парчетии – фейлетони за печата, сценки за радиото и телевизията, текстове за песни и т.н., с които припечелва прилично, за да храни семейство и да прекарва добре с приятели вечерите и нощите”, Петър Софрониев ни изненадва и респектира с новия си сборник с разкази „Посока – Запад”.

„Бейби лъжкиньо” е сборник разкази, но това е лъжа. Разказът е само един. Разказът е от много хора, в различно време, на различни места, но и това е лъжа. „Бейби лъжкиньо” е разказ на ужаса, което също може да е лъжа. Истината е някъде там – в онази зона на мрака, където всичко нереално е застрашително, заплашително и естествено.

„Преди време усещането ми за действителност се опита да се успокои. Нещо като в душата ти денят да настъпи по-леко, отколкото навън. Когато се огледах, вече бях написал тези десет стихотворения. Те не режат участък от собственото ми време – те са висулки от стряхата му. Времето блести в моя прозорец, така както очите на жена ми..."

„Ръкописът на книгата „Кислород” (това е работното заглавие на книгата „Аз – кръстопътен” – бел. ред.) съдържа 27 завършени стихотворения! Страстно написани, завършени! Тя трябва да се издаде и да се чете от всички ни. Аз съм за тази книга! Тя ми харесва. Тя трябва да се издаде. Защото принадлежи на всички ни!” Христо Фотев, 18. IV. 2002 г.