Периодичната система (1975) е сред най-четените и най-необикновените италиански книги – неин автор е химикът Примо Леви (1919–1987), един от най-проницателните мислители на ХХ в., преминал през ада на Аушвиц (сред неговите произведения е и жалонната Нима това е човек).

Дъщерята на скулптора (1968) е портрет на едно приказно детство сред природата, изкуството и фантазията. Финландската писателка Туве Янсон разказва в 19 ярки фрагмента най-нежното и страшното от волните години на едно малко момиче, много сходно с нея самата, в ексцентрич-ното семейство на артисти, силно напомнящо на нейното. За срещите с айсберги и разговорите с невидими приятели; за опасностите, които дебнат в плюшените килими, и щастието от среднощните бури; за домашната менажерия със сантиментални маймуни и подмолни врани; за детето, което се опитва да ядоса Бог с надеждата той да му се яви. С предговор за българските читатели от София Янсон, племенничката на Туве.

Сараевско Марлборо разказва за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. В Босна и Херцеговина от началото на 90-те години православни, мюсюлмани и католици съжителстват в разбирателство от векове: кои са добрите и кои – лошите, когато чужди политически кроежи ги изправят едни срещу други с оръжие в ръце? Лесен отговор няма и Миленко Йергович показва защо в този сборник с картини от делника през войната. В място и време, когато всичко губи познатия си смисъл и ежедневието с чудовищна лекота се превръща в ад, неочаквани предмети добиват стойност на символи, а най-обикновени хора изведнъж въплъщават цялото човешко величие, цялата човешка мизерия и цялата човешка трагедия.

В Лудият от площад Свобода, прозаичен дебют на живеещия във Финландия иракчанин Хасан Бласим, има точно толкова лудост и свобода, колкото една реална трагедия да се превърне в завладяваща литература. Разказите в сборника са прецедент не само на български: на живо от Ирак, от първа ръка и в първо лице за терора на своите и чуждите, за чудовищата, родени от съня на разума, за измислиците, в които човек намира спасение или се изгубва окончателно. Уж далечни неща, с които се храни главно вестникарската хроника, а окото машинално прескача в новините... с тази разлика, че тук те са дадени триизмерно и отвътре, без подслаждане, но и без самосъжаление. “В Ирак казваме, че всеки иракчанин има поне пет добри истории на ужасите, а населението ни e близо 30 милиона...” – тази книга съдържа дванайсет от най-мрачните, но и най-пламенните иракски истории.

Седем добри години събира на едно място фейлетоните на израелския писател Етгар Керет, публикувани в международния печат от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща му Ефраим през 2012-а. Художествена документалистика, театър на делника, колекция от наблюдения за лични земетръси и общочовешки странности, среща на мемоар и притча: „Когато бях млад, не съм си водил дневник. Винаги съм си казвал: „Защо, по дяволите, да се занимавам неща, които знам, че са се случили?” За първи път записах нещо от действителността в деня, когато се роди детето ми – това е и първият текст от тази книга...” Първите седем, които зависят от всички останали и от които всички останали зависят. Седемте тлъсти крави от библейския сън, погнати от седемте мършави. Седем години на летища, музеи, болници, мустаци, литературни четения, бомби, сирени, политици и лениви котки, които имат много повече общо помежду си, отколкото може да се допусне.