Това всъщност е книга за намирането. В нея е намерен образът на градския човек, който тича сутрин за офиса, а вечер гадае отражението си под неоновите лампи, сред какофонията на баровете и безсмислените разговори. Това е и книга, която разрушава образа на градския човек. Измъква го от ежедневното обкръжение, насочва вниманието към свят отвъд задръстванията, новините и рекламите по телевизията. Там, където се озоваваш, когато обичайният, познат град се разпада, е сцената на едно преследване. Декорът остава същият, но героят вече не е част от градската джунгла. В него проговаря друг, първичен глас. Реалните и нереални истории се сливат така, че могат да объркат читателя къде и дали наистина се случва всичко това. Романът „Места за загубване“ играе смело с времената. Пренася четящия ту в миналото, където всичко е сигурно, ту го поставя в настоящето, което често го измъчва, а после, насложено върху настояще и бъдеще, рисува въображаеми картини.

Оля Стоянова работи като журналист във вестник „Дневник“. Тя е известна като един от малкото български литературни журналисти, които притежават вкус за добрата книга и чиито оценки не са конюнктурно зависими.

„Приложни походки“ е първата белетристична книга на Мария Радулова, известна досега като поет (виж „Плюш по решетките“, 2000, ИК Жанет 45). Това е увлекателно написан роман, който разказва за химията на връзките на човека с вещите, а чрез тях и с останалите хора.

Антония Колева е културолог с интереси към реториката, историята, антропология на науката. Автор на книгата „Картини на миналото, картини на бъдещето” (2001) – приложни интерпретации върху културата на късния социализъм и прехода. От 2000 г. редактира уеб-сайта Литература плюс култура, http://grosnipelikani.net

Вергил Немчев (1970) е публикувал свои разкази в литературната периодика. Превеждал е от английски Чарлз Буковски, Т. С. Елиът, Уди Алън, Джак Харт и др. „Голямото глезене“ е неговата първа книга. Можем да я наречем дебютна само външно, хронологично.

Йорданка Маргаритова (1971) по образование е филолог. Романът „Лудници и храмове“ е първата ú книга. В нея правилата на подреждане се диктуват единствено от една неизтощима фантазност, демонстративно отказваща да си даде сметка за посоката, в която тласка повествованието.

Теодора Димова (1960) до този момент е известна на българската публика като драматург. Романът „Емине“ (номиниран за престижната награда „Христо Г. Данов“, 2002) е книга, изтъкана от една привидна старомодност, в която глаголите на вътрешните състояния осъществяват същински десант.

Мирослав Димитров (1971) е строителен инженер. Сборникът с разкази „Решения“ е дебютната му книга, с която печели наградата "Южна пролет" (2002). Стилът му впечатлява със своята изобретателна комбинативност, с търсенето на нерва на повествованието именно в множествеността на решенията.