Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество...

За порасналия читател

ВЪВЕДЕНИЕ: БАЩИТЕ ВЧЕРА И ДНЕС

До появата на новото семейство, каквото го познаваме днес, мъжете осигуряваха прехраната и се чувстваха на мястото си в тази своя роля, те бяха глава на семейството, но почти не участваха в емоционалното му развитие. Тази представа за бащата се задържа дълго – от края на Средновековието до шейсетте години на миналия век. Едва някъде след 1960 г. – по времето на моето поколение – мъжете узряха за идеята, че могат да бъдат пълноценна част от семейството, да се грижат за децата си и да носят както екзистенциална,
така и емоционална отговорност за тях.

В тази ценна книга Йеспер Юл твърди, че днешното семейство се намира на важен кръстопът. Разрушителните ценности, които управляват традиционното йерархично семейство – послушание, физическо и емоционално насилие, налагане на правила, – започват да губят позиции. 

И вместо тях имаме възможността да възприемем нови ценности, които изхождат от идеята, че семейството следва да се гради не на авторитарна власт или демократично потисничество, а на достойнство и взаимност между родител и дете. Децата умеят компетентно да изразяват чувствата си от самото си раждане и са готови да съдействат. Родителите са тези, които трябва да се вслушват и да се учат от децата си. А когато общуването с децата ни кара да се чувстваме недооценени, причината почти винаги е в нас. Достигнали сме до конфликт, защото не сме съумели да дадем израз на нежността и любовта си чрез изпълнено с нежност и любов поведение, нито да превърнем добрите си намерения в плодотворно взаимодействие.