Дебютната книга на Милен Русков (роден 1966 г.), загърбила стилистично модернизма и принципно скептична към Модерността, е книга за паметта, за миналото, за чара на изгубените от нас светове на ренесанса, късното средновековие и отчасти Античността – предпросвещенските светове, свързани тук по линията на магичното, което преминава през тях като устойчивата традиция на „Древните Изкуства”.

Това всъщност е книга за намирането. В нея е намерен образът на градския човек, който тича сутрин за офиса, а вечер гадае отражението си под неоновите лампи, сред какофонията на баровете и безсмислените разговори. Това е и книга, която разрушава образа на градския човек. Измъква го от ежедневното обкръжение, насочва вниманието към свят отвъд задръстванията, новините и рекламите по телевизията. Там, където се озоваваш, когато обичайният, познат град се разпада, е сцената на едно преследване. Декорът остава същият, но героят вече не е част от градската джунгла. В него проговаря друг, първичен глас. Реалните и нереални истории се сливат така, че могат да объркат читателя къде и дали наистина се случва всичко това. Романът „Места за загубване“ играе смело с времената. Пренася четящия ту в миналото, където всичко е сигурно, ту го поставя в настоящето, което често го измъчва, а после, насложено върху настояще и бъдеще, рисува въображаеми картини.

Стара риба няма - този прословут лаф е патент на ленивите пловдивски момчета. Подхвърляха го, изпровождайки с очи някоя от емблематичните тигрици на града, чиито силуети и до днес внезапно изникват от сенчестите улички и обръщат античната провинциалност в посока Фелини.
Казвам това във възхвала на зрелостта, заради достойнствата на отлежалото вино и защото съм убеден, че в литературата старите рецепти са единствено успешните.
На Международния панаир на книгата в НДК от злачните подмоли на пловдивския интелектуален живот изплува книгата „Носталгия. Разкази т. ІV“. Авторът Йордан Костурков, който е един от най-значимите ерудити у нас, в професионалния си бит успешно се прикрива с работата си на преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. През последните години той „мимикрираше“ и под маската на литературен теоретик и есеист („Книгите на Алматея“, „Тайният живот на великите английски писатели“, „Настолна книга за писатели и читатели“), като преводач на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, Джойс Каръл Оутс.
Но истината е, че особено с последната си книга Йордан Костурков може да бъде определен като един от най-проникновените съвременни белетристи и майстор в експеримента с новелата и късия разказ.

„Като празник от българския народен календар Видовден винаги се празнува на 15 юни. Като празник от календара на отделния човешки живот Видовден спада към така наречените подвижни празници – за него няма точно определен ден от годината и от човешкия живот. Понякога човек се заблуждава, че такъв ден – Видовден – няма. Понякога човек се самозалъгва, че Видовден няма да дойде. Рано или късно Видовден идва. И като дойде Видовден, вижда се грехът ни и ни се търси сметка за него. Много неща съм забравял в живота си. Никога не съм забравял, че има Видовден.”

С тези думи започва своеобразните си мемоари Борислав Геронтиев, стараейки се максимално да бъде честен пред себе си, пред паметта на описваните хора и съда на времето. Любопитна и поучителна книга, в която мнозина биха намерили отговори на свои собствени въпроси.

От какво се интересува добрата литература? От хората извън светлините на прожекторите, от самотните, онези, които имат странни сънища и видения, които се вълнуват от добротата и вярват в честността. Те обикновено плащат високата цена да бъдат различни, изпитанията не ги отминават, все се оказва, че пречат на някого и често са в “окото” на бурята. Такива са Тетка и Ташко – героите в новия роман на Любов Кронева “Къщата с ангелите”. Покрай красивата стара сграда и в нея, под погледа на мраморните ангели-хранители се случват събития, познати ни от последните 18 години – апетитите към имоти в морския град не я отминават. Но макар историята да граничи с криминалното, романът се интересува далеч повече от усилията, нужни да продължиш да живееш с достойнство, дори когато всичко наоколо ти се разпада, размества, разпилява, а властта на парите заменя всички ценности. Време, в което често само въображаемото е убежището на духа. След “Островът на сънищата” и “Черни лалета за Кант”  Любов Кронева отново демонстрира разказваческо умение и надделяващо над тъгата чувство за ирония. Тъкмо то изтрива саждите, с които сме покрити. Влезете ли в къщата с ангелите, ще се смеете и ще плачете, но няма да си тръгнете до края.

Силвия Чолева

„Ако се казва за писателите, че чрез своето слово създават нова действителност, нови светове и нови хора, то това най-много важи за драматурзите. Защото светът на драмописеца е зрим, движещ се, говорещ и дишащ – възкръсва всеки път, когато драмата оживява върху сцената.
Със смъртта на Иван Радоев българската драматургия осиротя, но поетът ще оживява всеки път, когато някоя от драмите му задиша върху сцената, ще чуваме гласа му – тревожен и непокорен, присмехулен и плачещ...”

Стефан Цанев

"... Друго много важно, което не може да се подмине за книгата, това е езикът на който е написана. Каква звучност има в него, багра, взета сякаш от есенна планина, струяща, плавна, дълбоко човечна – от раз да повярваш и на авторката, и на героя като се оставяш да те водят в дебрите от случки, съдби, описания. Просто се доверяваш, харесваш и си казваш ”Боже колко красота имало в този български език!”

http://forum.belitsa.com/viewtopic.php?t=262

"Книгата е натръпнала с образи и богато оцветени вълнуващи мисли, натежала е като пита, току-що извадена от кошера. И най-важното – Бойка Асиова владее именно магията да разказва, защото е заложена в нея. Тя е естествен човек, който не приказва, а се изповядва. Нито едно козметично приспособление няма в повествованието й. Бойка Асиова поднася нещата с такава сурова прелест, че прозата й е истинско изпитание за читателя. И проверка от кой вид е: от истинските ценители на словесното изкуство или от любителите на парфюмирани трици."

Николай Хайтов по повод книгата “Мир вам, сто врабчета”, (в. “Български писател”)

"Венерини коси" е роман за женското начало, каквото според мен е любовта. Мъжът съществува само защото обича жената, той се идентифицира единствено чрез нея, тя осмисля живота му - останалото е кариера, пари, война. Всички герои в романа се преплитат, сливат, съединяват в един - на жената, която иска да има право на любов, да обича независимо от всякакви лагери, войни, несправедливости, тоталитарни режими. Ако я няма тази любов, светът ще се преобърне като лодка, така както на едната й страна са натоварени войната, смъртта, омразата, на другата - тази първа любов на жената."

Михаил Шишкин

Повече за книгата, както и за поредицата "Нова проза", можете да прочетете тук: http://www.kultura.bg/article.php?id=14943