Константин Павлов (1933) е признат като голям и оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. По негови сценарии са създадени и едни от най-известните експериментални български филми. Мнозина специалисти и читатели го изтъкват като уникална фигура от световна величина.

Вергил Немчев (1970) е публикувал свои разкази в литературната периодика. Превеждал е от английски Чарлз Буковски, Т. С. Елиът, Уди Алън, Джак Харт и др. „Голямото глезене“ е неговата първа книга. Можем да я наречем дебютна само външно, хронологично.

Йорданка Маргаритова (1971) по образование е филолог. Романът „Лудници и храмове“ е първата ú книга. В нея правилата на подреждане се диктуват единствено от една неизтощима фантазност, демонстративно отказваща да си даде сметка за посоката, в която тласка повествованието.

Златомир Златанов (1953) е автор на поетически, белетристични и философско-есеистични книги. Характерен представител на поколението, което през 80-те години отхвърли официалните естетически канони, той и днес пребивава в своеобразния си „ъндърграунд“ – не като аутсайдер, а като доброволен заточеник на мисловните си терзания.

Иван Радоев (1927 – 1994) се налага като виден поет и драматург през 60-те години на ХХ век. Създаденото от него принадлежи към модерната българска класика – пиесите му пълнят театралните салони, поезията му продължава да предизвиква интереса на сериозните ценители. Стиховете, събрани в този представителен том, ясно маркират достойнствата на твореца.

Константин Павлов (1933) е признат като голям и оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. По негови сценарии са създадени и едни от най-известните експериментални български филми. Мнозина специалисти и читатели го изтъкват като уникална фигура от световна величина.

Стефан Цанев (1936) е популярен български поет, драматург, публицист, автор на оригинални произведения за деца. През последните години се насочи и към белетристиката, като романът му „Мравки и богове“ е сред малкото творби на българските автори, предизвикали широк читателски интерес.

Теодора Димова (1960) до този момент е известна на българската публика като драматург. Романът „Емине“ (номиниран за престижната награда „Христо Г. Данов“, 2002) е книга, изтъкана от една привидна старомодност, в която глаголите на вътрешните състояния осъществяват същински десант.