„Тропическо животно” е третата книга на Педро Хуан Гутиерес, която излиза на български език, след „Мръсна хаванска трилогия” (2006, превод Еми Барух и Елианна Лилова) и „Кралят на Хавана” (2007, превод Еми Барух).
Трите книги са част от цикъла „Сентро Хавана”, в който влизат още „Месо от куче” и „Ненаситният човек-паяк”.
Кубинският поет и писател Педро Хуан Гутиерес („Мръсна хаванска трилогия“, 2002) изпробва перото си в нова, тропическа версия на стария роман за човека-пенис. Получил на младини прозвището „мъжът със златния член“, на 50 години той все още не се отказва от него. Само в първите няколко страници той прави телефонен секс с шведката Агнета, която прелъстява с голи снимки; изнася поучителна лекция за политическата полза от секса с чернокожи жени; разсеяно гъделичка „малоумната“ съседка от долния етаж в асансьора („тя говори много малко, но пъшка добре“) и сънува как възбужда мъжка маймуна. На сцената се появява и Глория, 29-годишна мулатка от Хавана, която или моли татенцето да я набие, или да й направи дете докато му купува ром и екскурзии по плажа със спечеленото от платежоспособните клиенти. Педро Хуан е сигурен, че тя ще бъде героинята на втория му роман и може би бъдещата му съпруга. Но когато шведката му предлага измислена академична стипендия ведно със собствената си топла компания, Глория, като една истинска професионалистка, разбира ситуацията. Така Педро Хуан пренася веселите си креватни лудории на международно ниво, ръсейки установени с труд истини, като например за разликите в миризмата на междукрачието на различните раси; за еротичната необходимост от потта и космите под мишниците или защо жените предпочитат мъже, които ги бият, а интелектуалците не струват в леглото. Но го очаква разочарование – въпреки големите си скандинавски гърди, шведката не участва с желание в креватните игри, храни се редовно (предимно с хляб и сьомга), пие чай вместо ром и дори иска топло мляко след цяла нощ обикаляне по клубовете. Тя от своя страна се погнусява, когато Педро Хуан й описва чифтосването с домашни животни и лесбийки (които обичат содомията). Удивен, че тъпата студена шведка просто не го разбира, той я зарязва за да се сгуши в топлите прегръдки на Глория, която спокойно оправя цяла стая моряци, връщайки се с достатъчно пари за цял месец. Дали е време Педро Хуан да се спре? Може би, скъпи мои, може би. Това е един бурен опит да извърви пътя, който много, много мъже вече са минали.

Kirkus Reviews 

Книгата е носител на испанската награда за най-добър роман „Алфонсо Гарсия–Рамос”

Прозата на Васил Георгиев предизвиква у читателя респект. От дебюта на Вергил Немчев с “Голямото глезене“ насам това е първият случай, в който виждаме автор без издадена досега книга, който да е толкова сигурен в нещата, които пише, с толкова добре преценено и балансирано самочувствие, който да е толкова разнообразен и в същото време да поддържа единството на собствения си стил, единството на своите белетристични решения. Сигурно е, че имаме пред себе си автор с голям творчески потенциал.

Как се противопоставя на инерцията на агресивния “действителен“ свят прозата от “Будистки плаж“? В ръкописа на Васил Георгиев успешно съжителстват библейски пародийни реминисценции (“Ахасфер“), ретро-стилизации (“Цвета“), струпване на всевъзможни превозни средства (това е фокус в разказите “Някога“ и “Любов“), айсикю-кореспонденция, която се открива по следния елегантен начин: “Искаш ли да ти кажа нещо много тъжно“ (така започва разказът “Фрагменти от останалия живот“), множество нееднородни едно спрямо друго фантастични решения (например “Черният мъж“; “Варианти на падащо коте“; “Тръбите на Бога“), движещи се винаги на ръба на невъзможното повествователни маневри и обрати.

На 1 септември 1939 г., само една седмица след подписването на Пакта Молотов–Рибентроп между СССР и нацистка Германия, с нахлуването на немските дивизии в Полша започва Втората световна война. „Орташкият гювеч” на тоталитарната двойка е скоро консумиран и Полша, стратегически разделена помежду им, престава да съществува като държава на географската карта на континента. Но желанието да се прекрои картата на света ще доведе до всеизвестния край на ортаците от всички багри. С цената на реки от кръв, пет години по-късно светът действително ще се промени основно и поне едно олицетворение на злото – фашизма – ще бъде победено и заклеймено…
В тази борба дух с бесове Антифашистката съпротива става (и остава) символ на несломимото човешко достойнство, отстояно в името на свободата. Но нейният път е кръстен път и тъкмо като такъв е извървян от Тодор Ангелов и неговите другари в окупирана Белгия. В победното си превъплъщение кръстът се явява и сабята, която отсича и разделя съдбите на личностите от това трагично и героично поколение и в следвоенна България.

Тук може да прочетете интервю със Свобода Бъчварова по повод тритомния й документален роман:

http://www.kultura.bg/article.php?id=14925

Откакто се помня, писането е било мое съвсем всекидневно занимание. Съдейки по производството ми, някои смятат, че работя бързо, леко. Не е вярно. Просто имам навика да работя по много – това ми остана за спомен от ония години, когато се изхранвах с научноизследователски труд. При такъв труд почивка няма, няма и очакване на вдъхновение, длъжен си да го предизвикаш сам. По-точно – длъжен си да предизвикаш в себе си способността да пишеш и днес. Това е рефлекс за цял живот, стереотип, както казват сега.