Това е бездната на времето, която поглъща всичко. Остават само човешките дела – добри и лоши, величави и низки. В тази поезия доминират болката и драматизмът, породени от нехармоничния свят край нас, от невъзможноста човек да живее щастливо при своите корени. Лиризмът в стиховете трогва с интимността на споделеното чувство, с преклонението пред светия образ на майката, чието лице е отъждествено с лицето на самотата. Одухотворената природа не е само фон, а често пъти е изведена на преден план. Тя е храмът, в който лирическият герой търси и намира спокойствие за тревожната си душа. Но и този вечен храм е застрашен и се руши от човешката ненаситност и безпросветност. Спасението, вярва поетът, е отново в любовта. В „Бездна” той извежда тази вечна тема с лек и чист рисунък, с мелодична филигранност и дълбочина на преживяното чувство.

Екатерина Йосифова

„Събирачи на хартия” продължава една от стилистичните линии, съзнателно следвани от Едвин Сугарев в предишни негови книги като „Рокада”, „Джаз” и „Родина”. Потърсена е максималната експресивност, образни наслагвания, сложни и алогични метафорични структури, създаване на полифонични внушения чрез паралелно развиващи се визии в отделните стихотворения, както и контрастни сблъсъци между тях. Същевременно това е и особен тип мемориална стихосбирка – написана е в памет на Биньо Иванов и следва сродна стилистика, а много от стихотворенията в нея водят своя скрит диалог с неговите.

В този лускозно издаден том са включени избрани поетически произведения от големия български писател Иван Радоев. Редактор е винаги прецизната в своята работа на литературен историк Мария Гарева. Сбирката предоставя възможност на читателя да проследи развитието на поетическия талант на автора през годините – от възторжената патетика на стихосбирката "Шумят знамената" (1951) през интимните и приглушени тоналности на "Пролетно разсъмване" (1953) и "Стихотворения" (1958), през елегичните състояния на "Един бял лист" (1975) до стаената енигматичност на "Песъчинки-животинки" (1991). Без тези стихове, без историята на този творчески път не е възможно да мислим днешната ни литература, а в известен смисъл и днешния ни език.

                                        Рядка книга

   Книгата, която никога не ви показвам, докато говоря винаги за нея, е такава рядка книга, че се среща само в планината, на която я изгубих, и ще трябва да отида някой ден да я намеря. Няма как да ми убегне от очите, колкото и да е рядка книга. Засега да си поема дъх, защото там дори самият въздух разреден е...
                                                                 (Из "Избрани стихотворения в проза")

“Прашинки в слънчевия лъч” е петата поетична книга на Людмила Балабанова и втората с хайку.
Ето какво споделя авторката за писането на хайку, за поезията въобще:
„Обикновено нашият подход към нещата е от формата към същността. Мисля, че аз стигнах до хайку по обратния път – от същността до формата. Винаги съм харесвала стихове, които си служат пестеливо с думите и в които нещата не се назовават. В такава поезия думите сякаш си поставят за цел да доведат читателя до състояние, в което интуитивно, с някакво вътрешно “сетиво на душата”, той да стигне до свое собствено прозрение. За такива стихотворения са характерни големите, празни пространства между думите и между образите, в които ехото отеква различно за всеки читател. Често има едно “отместване” в потока на мисли, така че връзката между двете части не може да бъде възстановена по пътя на логиката, а само с помощта на интуицията. В предговора към първата ми книга поетът Иван Метадиев е написал: “...налице е една поезия “против правилата” – насочена отвъд видимостта на формите и тривиалността на представите... Стихът няма за цел да се п о к а ж е или да “казва”, колкото да ни доведе до нещо неизразимо, да ни освободи за неизразимото... Без съмнение, тук ролята на интуицията за единството на стиха може да се окаже от решаващо значение... Такъв подход предполага (и дори изисква) една предварителна освободеност на читателя от каквито и да били предразсъдъци за това “какво е поезията”. Понеже поезията не е н е щ о, тя просто Е.”

ПЪТНИК

Като шум прелетях край орача угрижен.
А в купето съм сам: уморен, неподвижен.
Като сън си отивам. Обратно – не мога.
От прозорците вее прощална тревога.
Моят влак отгърмява по мост, над села.
Нежни макове долу ми махат за сбогом.
Простодушни тополи издигат крила.
Като сън си отивам. Обратно – не мога.