Книгата „Зодиак на смъртта“ е писана тринадесет години (1989–2002). Въпреки този дълъг период обаче и въпреки че в нея се преплитат стилистични нюанси от твърде различни поетични традиции – от древен Шумер и Египет, през японското хайку, до модернизма на ХХ век – тя запазва силното си поетическо единство, като се концентрира върху темата за смъртта по необичаен, поне за българската поезия, начин. В заглавния цикъл „Зодиак на смъртта“ основният въпрос е „Как умираме?“. Но тук, а и в стиховете от другите три цикъла – „Цветове и природи“, „Градове“ и „Митография II“, зад технологията на смъртта се провиждат още по-важните въпроси: защо умираме, как живеем, откъде намираме сили да устоим. Ключова тема в това поетическо изследване на смъртта е любовта – не само в отношенията мъж-жена, но и любовта към света наоколо, към дребните неща, които, бидейки постоянно пред очите ни, често не забелязваме. Любовта към това, което човек е и което човек прави. Книгата е наситена с митологична образност, но срещата и с модерното съзнание, което не просто вижда абсурдите, а живее с тях или въпреки тях, изостря сетивата на читателя за нов поглед към стария начин, по който душата съществува.     

Пламен Асенов е роден през 1958 година в Пловдив. Завършил е гимназия в родния си град и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“.
От 1981 до 1991 година работи като журналист в различни вестници: в. „Нов живот“ – Кърджали, „Демокрация“ и „Подкрепа“ – София.
От началото на 1991-а до края на 2005 година е кореспондент на Българската редакция на ВВС.
След 2005 година, когато Българската редакция е закрита, като журналист на свободна практика пише анализи за вестниците „Дневник“ и „Сега“, за базирания в Лондон сайт kafene.net  и е политически коментатор за България на радио SBS – Мелбърн, Австралия.
От началото на 2006 година започва да работи и като сценарист на документални филми. Заедно с режисьора Дамян Серкеджиев е автор на поредицата от 25 документални филма „Лица от България“, излъчена по БНТ през 2006/2007 г.
Пламен Асенов е автор на три театрални пиеси, няколко книги с разкази и три  книги поезия.
Първата от тях  – „Стихотворения“, е издадена в Париж през 1989 г. от българското емигрантско издателство „L`Avenir“ (Бъдеще).
„Стихотворения“ има второ, българско издание – Пловдив, 1991 година, самостоятелно издание на тогавашното пловдивско списание „Тракия“.
През май 2007 година се появява „Цвета и Търла-Мърла“, първа част от детската поредица „Светът на Цвета“, издателство „Жираф“, Пловдив.

До късно лампата ми свети...
Аз пеперуда нощна станах –
пирувам с мъртвите поети,
лекувам старите си рани...

До късно пихме, но накрая
в светулка се превърнах –
поетите дано във рая
навреме да се върнат.


Спаска Горанина е родена на 29.11.1930 г. в гр. Луковит. Завършва гимназия в родния си град. Още като дете развива литературните си интереси, участва в ученически литературни кръжоци.
Завършва българска филология в Софийския университет. Пише стихове, публикувани в периодичния печат.
След дипломирането си започва работа в гр. Хасково като учител по литература, където живее и до днес. Публикува стихове в регионалния печат и има издадени 5 стихосбирки.

"...Не напразно погледът върху Йордан-Кръчмаровата поезия започнахме със самотата. Неговите стихотворения са странно самотни издялани форми в пространството, като че ли случайно захвърлени мигове, оформени пластически, визуално, самотни сред вселената като родени след емоция картини...
В самотата на всяко стихотворение е заложена изненадата, че поезията стои навсякъде по света, захвърлена и ненужна за практичните хора, но тъй сладка за онзи, който умее да я чете и открива.
Рисувателното често прелива в скулптурно, цветното в черно-бяло. Пръснатите самотни платна във вид на стихотворения не оформят сюжет, не ползват битийни костатации, а просто заявяват своя глас чрез очите, чрез очите стигат до душата, потръпнала пред цветната картина на нещо случайно видяно, но завинаги запомнено. В българската лирика подобни поети са Иван Давидков и Иван Теофилов, първият тебеширено-цветен, готов всеки миг да се измие след някой внезапен дъжд, вторият скулптурно-статуарен, положен като издялан камък в пространството на вселената."

Антоанета Алипиева