Очаквайте след 8. юли! 

"Поздрави от синята палатка" събира 95 от най-ценните ми срещи със света. Това не е пространен пътепис, а калейдоскоп от кратки, фрагментарни истории с много личен поглед към разнолики места и култури. Някои от текстовете са същински трилъри, други са разговори, трети са документален разказ - от вулкан, кафене или оризище, четвърти са фрагмент от философията на далечна култура…

Каква следа оставяме?

На какво сме готови, за да постигнем целта си?

Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си?

Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.

Навременна и важна, възхитителна, проникновена, непочтителна книга. . . Трябва да стане задължително четиво.
― The Christian Science Monitor

Градовете са бъдещето на човешката раса, а Джеф Спек знае какво трябва да се направи, за да заработят.
— Дейвид Оуен, New Yorker

„Един от най-важните текстове, писани на руски език през последните години. Книгата на Степанова дава основание да се твърди за триумфалното завръщане на руската литература на световната литературна сцена.“ ~ Лев Оборин

Този роман нямаше да бъде възможен в друго десетилетие освен в това на 1990-те.  Векът беше млад в последните си години, паднаха стени, езикът се отвори, всичко изглеждаше  възможно и постижимо, започваше отначало. Така ни се случи, да бъдем млади за последен път през 90-те. Да минем през цялата им мизерия. И през цялото им възхитително усещане за свобода и общност. Там някъде имахме и загубихме жени и приятели, смисъл и надежда. Нашите балади и разпади бяха част от едни по-големи разпади, които също са част от книгата. На 90-те с любов и омерзение е посветен този роман. И благодарен.

Георги Господинов, Из Предговора към специалното издание

В четири часа се върнах в месарницата, сама, на съседната седалка – кофа, пълна с кравешки лайна. Бях открила медния съд до вратата на млечната барака. Не търсих дълго синджира с кука, с който спускаха кофата в септичната яма. Знаех къде е: в гаража. Пак там висяха и клещите, с които смятах да прережа една по една веригите на решетката върху ямата.

В детството си бях изминавала разстоянието между фермата и месарницата безброй пъти на велосипед, а понякога – ако се наложеше – и пешком. Чувствах се странно, докато преодолявах тази кратка дистанция на четири колела. Сякаш премествах оризово зрънце с мотокар.

Паркирах колата пред месарницата. Слязох, отворих вратата на пасажерското място, за да извадя кофата. Портата на страничния вход на месарницата беше затворена. Първо прехвърлих кофата през оградата, а после се промуших под летвите.