Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Неустоимо предложение!
Литературен фестивал ПЛОВДИВ ЧЕТЕ

ИК Жанет45

Събития » Вечер с Ина Иванова в книжарница „Книги и ...“


images

Вечер с Ина Иванова в книжарница „Книги и ...“

Ина Иванова чете от сборника си с разкази „Името на неделята“ -

петък, 18 май от 19.00 часа в книжарница „Книги и ...“, София, ул. Фритьоф Нансен 37А (входът е откъм ул. Любен Каравелов).

Книгата представя Силвия Томова.

Ина Иванова е родена през 1975 г. Живее в Пловдив, където завършва Българска филология. Публикувала е в сп. „Родна реч“, сп. „Глоси“ и „Литературен вестник“, в електронните издания „Литернет“, „Public Republic“, „Литклуб“ и „Кръстопът“, както и в сборниците „Друга вода“ и „6+“.
Има награди от конкурсите „Веселин Ханчев“, „Вестник Пловдивски университет“, „Моите нови пет стихотворения“, „Яворови дни“ – Поморие и др. Член е на пловдивската Поетична академия „Добромир Тонев“ от създаването и и на Дружеството на пловдивските писатели.
Първата й книга с разкази „Право на избор и други проклетии“ излиза през
2009 г. в издателство „АРС“.

За „Името на неделята"

Това е проза, лишена от ярки външни ефекти, но богата на дълбоки вътрешни движения. Авторката акцентира върху леките измествания на фокуса от привичното живеене, върху очакването и внушението. Прецизността към детайла и лекотата, с която привидният й монолог се превръща в диалог с читателя, доказват, че пред нас вече стои един цялостен, зрял автор, чиято младост е само предимство в погледа към живота и нещата, които ни заобикалят.

София Несторова

 

Откъс от разказа „Два слоя изолирбанд”

Сега, докато шофираше със стиснати челюсти, тя виждаше как край пътя се вдигат ята врани – тромави и накокошинени. Те не заминават. Велин – да.

Селото я посреща притихнало и изгубено, с два-три пушещи комина пред голите склонове отсреща. В къщата е нетърпимо, отрезвяващо студено. Тя се събува и намъква домашни пантофи. В старата кутия от нескафе стоят от лятото билкови бонбони „Лукче”, в килера са подредени сладка и компоти, на най-горния рафт в нейната стая е скрита трева за две цигари. Масата е чиста и истинска – парче лакирано дърво, което баща й обработи със специален байц. Тя запали малката печка „чудо” и отвори гардероба. Нейната любима игра за вещи и пораснало момиче. Замириса на нафталин и круши. Дрехите на баба й си стояха – сгънати и твърди, необличани, шити на ръка рокли с много специални копчета. Платът не беше помръднал, само ръбовете ставаха все по-неизгладими. Дрехите на мъртвите остават.

Тя извади лаптопа си с идеята да изгледа някой филм, предварително свален и докаран тук, където интернет е тера инкогнита. Усещаше се празна и готова да започне отново.

Без атавистичната нужда да се грижи за известни художници с очи като стари икони.

Без лъжливото чувство за собствената й важност.

Без суетливи артистични коктейлни разговори.

Без шалове и стъклария, рисувани за отмора от сръчните му четки. Специално за нея.

Без егоистичните й страхове, че в момента може да е с друга жена.

Без загубилата остротата си тръпка да изкачва спираловидната стълба нагоре.

Без „Твърде конвенционално е”.

Без неговите пленери. Без нейния страх, че остарява.

Без „Мразя те” и последвалия махмурлук.

Без демоничните образи, щрихирани по хиляди листи и разчленени после с ярост, неподозирана от феновете на художника.

Без „Презираш собствената си обикновеност”.

Без чувството за безутешност.

Без „Чий тогава е профилът тук?! Да, тук! В левия ъгъл. Лявото е сърцето ти, а тя е точно там – чернокоса и с тъмна кръв, и е нещо ново, нали, нещо непозволено, сигурно няма и четиринадесет, заради това ли място не можеш да си намериш… ти, шовинист, прасе, обикновен драскач, който си е повярвал, защото има международна награда и покана да преподава на гъза на географията в Унгария!”

Без фалцети.

Велин Станковски кротко я уведоми, че в края на месеца заминава. Без нея.

И тогава тя разбра - ето сега е истински готова да го напусне. Най-после решена - завинаги. Да си тръгне първа и да чуе как се сцепва онази гола крушка на площадката пред ателието му. Как в мрака зад гърба й изстива жълтото на стените и огледалото забравя за телата им върху синия матрак. Как покълва мълчание там, където те бъбреха сред пръснатите му картини. И онзи невероятно едър гербер – как умира в изплакнатото шише от водка „Абсолют”, което тя с изплезен език оцвети.

Дори няма да усети великодушието, с което Велин я остави първа да си тръгне. Неговата последна, мълчалива милост.

Защото той знае – изстиналите са обременени с гладкото, смътно, но никога мъчително усещане за вина.