Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Програма ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2015 (pdf)
Неустоимо предложение!

ИК Жанет45

Събития » Премиера на "Софийски дует" в София


images

Премиера на "Софийски дует" в София

Премиера на "Софийски дует"

(ИК Жанет 45) от Иван Димитров 

20 януари 2016, сряда, 19 ч.
Литературен клуб "Перото", НДК 
http://on.fb.me/1ZvyXOd 

 

София днес. Преди година писателят Йордан Константинов е намерен убит в Борисова градина. Приживе той нееднократно е заплашван от българските националисти и патриоти. Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство „Жанет 45” публикува текста като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му. Въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница. На него всеки читател на тази книга може да отговори с гласа на своята съвест.

 

„Софийски дует” ме накара да си спомня какъв исках да искам да бъда – безкомпромисен, млад и неуязвим. Романът трескаво ме пришпори през очарователните софийски хора, покриви и улици. През борбата на човека с матрицата. През безпътицата на твореца. Не съм сам в космоса – това ми казва романът на Иван Димитров. Но това, вместо да ме радва, ме кара да се замисля – така е написано.

Васил Георгиев 

Иван прикрива любовта си към литературата с отлична ирония. Той прикрива любовта си към поезията с роман. Прикрива самотата си с текст, в който сме заедно тук и сега – в една разпознаваема София на словото, в която бих искал още повече да живея. В една бохема на отчаянието. Всъщност, Иван Димитров се осмелява да ни съобщи колко двойствено е всичко, от което сме изградени и което обичаме.

Марин Бодаков 

„Софийски дует” е всъщност роман-ансамбъл, в който множество гласове и партии изсвирват фрагментираната литературна ситуация в България и София, като – разбира се – я фикционализират. Текстът съзаклятнически намигва към постмодерните фасетъчни наративи на ранния Господинов, отваря се към по-отдавнашни експериментални текстове в българската проза, като например „есеистичните” романи на Блага Димитрова. …И ни припомня тръпката по литературните мистификации от края на миналия век, изчезнала с порастването на мистификаторите и въобще на всички пишещи и пакостливи enfants terribles от 90-те. 

Надежда Радулова

Из „Софийски дует” 

Искам да се върна в предишния си сън, на морето. Тя да е заспала, аз просто да лежа до нея и да не мога да заспя. Или да заспя. Или тя да се събуди. Да сънувам в съня. Или да засънувам нов сън. Да сънувам морето. Само когато спя до нея ми е абсолютно безразлично кой сънува моя живот. Да изкарам цели месеци на морето в съня си. Да се къпем от сутрин до вечер. Да забравим за дрехите и дребните желания. Да помним само себе си. И с дни да се гледаме.

Или планина. Покръстваме се в древната религия на Родопите. Намираме македонското в себе си на Пирин. Претърсваме зрънце по зрънце Великата рилска пустиня. Попадаме на малка хижа, обградена от върхове. Езерце пред нея. И защото ще сънувам тази хижа, само ние ще сме там. Няма да има хижар. Няма да има туристи. И досадни минувачи. Ще се проснем пред хижата. Ще се къпем в студеното бистро езеро. Следобедите ще влизам с лодка в него. Ще ловя риби и ще ги пускам на свобода. После пак ще ги ловя и пак ще ги пускам. Тя ще се припича на слънце. Ще си правим разходки. До върха и обратно. До върха и обратно.

Или село в равнината. Ще обитаваме стара къща. В покрайнините му ще тече река. Ще ходим там всеки следобед. Двама мечтатели, откриващи в целия свят около себе си песента на бялата кукувица. Стъпващи боси по тая тревица, освен която не ни трябва нищо друго. По пътя ще берем млечна царевица и черници. Целите ни ръце, устни и мисли ще са изцапани с черници. Цели вечери ще се мъчим отчаяно да изтъркаме петната от черници от мислите си безуспешно. По пътя ще се разминаваме със стари селяни на колелета. Техните вежди и мигли ще се смеят. Нашите носове и бузи ще им отговарят. На реката ще се къпем. Ще се съблечем сияйно голи и ще цопнем във водата. В началото ще се залъгваме, че сме достатъчно далеч, за да сме сами. После срамежливо ще открием, че група селски деца – момчета и момичета – притаили се зад храстите, ни гледат. Толкова невинно ще ни гледат. Сдържайки дъх, с хихикане. Защо да се срамуваме от тях? 
Или ще сме в град, където всички се познават. Изпъстрен с древни къщи, с паметници. С калдъръмени улици, които ще кръстосваме от вечер до сутрин и в четири следобед. Ще се шляем, ще мяукаме като разгонени котки. Ще се гоним като влюбени кучета. Ще се чифтосваме като гълъби. Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като гълъб, който се преструва на гларус.

Или трябва да призная, че не мога да заспя.