Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Програма ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2015 (pdf)
Неустоимо предложение!

ИК Жанет45

Събития » Етгар Керет отново в България!


images

Етгар Керет отново в България!

ИК Жанет 45 представя
Етгар Керет (Израел) и сборника му

СЕДЕМ ДОБРИ ГОДИНИ
Превод Милена Варзоновцева
Водещ поредицата Нева Мичева

16 юли 2015 (четвъртък), 19:00

Студио 5 (НДК)

"Седем добри години" събира на едно място фейлетоните на израелския писател Етгар Керет, публикувани в международната преса от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща му Ефраим през 2012-а. Художествена документалистика, театър на делника, колекция от наблюдения за лични земетръси и общочовешки странности, среща на мемоар и притча: „Когато бях млад, никога не съм си водил дневник. Винаги съм си казвал: „Защо, по дяволите, да се занимавам с неща, които знам, че са се случили?” За първи път записах нещо от действителността в деня, когато се роди детето ми – това е и първият текст от тази книга...” Първите седем, които зависят от всички останали и от които всички останали зависят. Седемте тлъсти крави от библейския сън, погнати от седемте мършави. Седем години на латентна война, сноване из пространството и времето, летища, музеи, мустаци, литературни четения, бомби, политици и лениви котки, които имат много повече общо помежду си, отколкото може да се допусне.

"Трагикомични хроники, в които личната история на автора побира историята на цялото израелско общество." ~ Estandarte

"Тук дефилират таксиджии, сервитьори, издатели, случайни спътници, роднини хасиди... Сбор от текстове, които се четат с усмивка, но докосват надълбоко, защото животът на героите им е под постоянна угроза... По своя си вълнуващ и човечен, детински y опак начин Керет описва онзи ежедневен Израел, за който няма да чуете в новините." ~El placer de la lectura

"Керет умее да изведе тежки наблюдения с лека ръка... Късите текстове в сборника следват в строен низ, на чийто фон всеки се откроява самостоятелно. Без преиграване в нито един от аспектите на сложния живот в сложни времена на сложно място, прекрасните спомени на Керет пазят човешката си топлота и доказват, че в мемоарното писане колкото по-малко, толкова по-добре." ~ Publishers Weekly

"Не е точно да се каже, че Керет смесва лично и политическо – животът го прави вместо него: синът му се ражда в нощта на терористичен атентат и болничният персонал притичва да помага ту на жена му, ту на жертвите; архитект му посвещава къщата в миниатюра, която строи във Варшава – града, където майката на Керет е родена и държана в гетото през Втората световна... Без значение дали Керет пише „истински” или „художествени” истории, те варират от просто великолепни до съвършено красиви и рядко имат трески за дялане." ~Biographile

"Керет пресъздава реалността с размах – като илюзионист, който извиква живот там, където се очакват само смърт и отчаяние... и отстоява като неотменно човешко право щастието, с всичките му сенки и противоречия." ~ RSI

"Керетовите разсъждения, пълни със симпатична безцеремонност, затрогват неимоверно. Всеки баща, син и човек може да намери в тази книга по някоя емоция, красива като живота." ~ La Libre


Етгар Керет (1967, Рамат Ган) е израелски писател – един от най-популярните съвременни автори на разкази в света, – преподавател по литература в университета Бен Гурион и кавалер на френския Орден на изкуствата и литературата (2010). Обича безусловно хората, животните (“без плъховете и някои насекоми”), хубавите истории и хумуса. Заедно със съпругата си Шира Гефен (с която през 2007 г. печели Златна камера в Кан за филма Медузи) понастоящем работи по телевизионен сериал за Арте, свързан с “недвижими имоти и пътуване във времето”. Фейлетоните, събрани в Седем добри години, са публикувани от 2005 г. нататък в Ню Йоркър, Ню Йорк Таймс, Уолстрийт джърнъл, Таблет, Ел Паис и Кориере дела сера. “Когато пиша, каня читателите да чувстват. За да стане това обаче, те трябва да го искат. Живея в регион, където повечето от хората, готови да съпреживяват, са същите, които искат мир. Онези, другите, не желаят да четат, а да се убиват. Дадеш ли им книга, ще те ударят с нея. Винаги съм си мислил, че литературата е като шепот – ако се вслушаш, все нещо ще чуеш, но ако не ти пука, никога няма да стигне до теб...” – това казва за в. Хорнада Керет, когато в края на 2013-а Седем добри години излиза в Мексико. Следват преводи на нидерландски, полски, френски, гръцки, словашки, английски, италиански, португалски... Вариант на родния език на Керет не се предвижда: книгата е толкова лична (героите й са хората от най-близкото му обкръжение и най-честите му мисли), че той предпочита да я сподели с непознатите си читатели в чужбина. От българското издание липсват два текста: "Неискрено ваш", вече публикуван в "Момичето на хладилника" наместо посвещение, и Моят първи разказ, предговорът за българските читатели, написан специално за "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", първата книга от поредицата "Кратки разкази завинаги".

Милена Варзоновцева (1974, София) има магистърски степени по руска филология (СУ, България), медиевистика (Централноевропейски университет, Унгария) и библиотечно-информационни науки (Университет на Британска Колумбия, Канада). Работила е много и различни неща: библиотекар в Националната библиотека, мениджър на отдела по авторско право на Университета на Британска Колумбия във Ванкувър, координатор на Златния фонд на БНР. Тя е българската специалистка по Керет: в неин превод са излезли всичките му сборници до момента – "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника", "Асамтой" и "Изведнъж на вратата се чука".

 

МОЯТА ВЪОБРАЖАЕМА РОДИНА

Като дете все се опитвах да си представя Полша. Майка ми, която е отрасла във Варшава, ми е разказвала доста истории за града, за булевард Йерусалим (Aleja Jerozolimskie), където е родена и си е играла като малко момиченце, за гетото, в което е прекарала детството си в опити да оцелее и е изгубила цялото си семейство. Като изключим една размазана фотография в учебника по история на батко, на която се виждаше висок мустакат мъж на фона на каруца с кон, аз нямах друго документално сведение за тази далечна страна, но пък нуждата да си представя мястото, в което е живяла майка ми и където са погребани дядо, баба и чичо, бе достатъчно силна, че да продължавам да се опитвам. В съзнанието ми изникваха улици като онези от илюстрациите в романите на Дикенс; църквите, за които ми беше разправяла мама, във въображението ми бяха заимствани от плесенясал стар екземпляр от Парижката Света Богородица; представях си я как крачи по калдъръма и внимава да не се сблъска с някой от високите мустакати минувачи. И всичките ми нафантазирани картини бяха черно-бели.

Първият ми досег с истинската Полша се състоя преди десетина години, когато ме поканиха на Варшавския панаир на книгата. При слизането на летището ме обзе удивление, което отначало не можах да си обясня. Чак по-късно осъзнах: изненадата ми се дължеше на факта, че пред мен се разкрива една цветна, оживена Варшава, чиито улици са пълни не с каруци, а с евтини японски коли и – ами да! – гладко избръснати минувачи.

През последното десетилетие пътувам до Полша почти ежегодно. Продължават да ме канят там и макар че гледам вече да не летя толкова често, някак сърце не ми дава да откажа на поляците. Въпреки че почти цялата ми рода е загинала там при ужасяващи обстоятелства, Полша е била тяхната родина, в която са живели и преуспявали с поколения, така че тягата ми към тази земя и нейния народ е от почти мистично естество. Веднъж отидох да потърся родната къща на мама и на мястото й открих банка. Отидох и до друга къща, в която майка ми е прекарала цяла година от живота си, и заварих обрасъл с трева парцел. Колкото и да е странно, не се почувствах огорчен или тъжен, дори направих няколко снимки. Е, разбира се, щеше да е хубаво да намеря къща вместо банка или треволяк. Но пък банка е по-добре от нищо.

По време на поредното ми посещение в Полша преди няколко седмици за един литературен фестивал в друга част на страната чаровна фотографка на име Елжбиета Лемп ме попита може ли да ме снима и аз с радост се съгласих. Елжбиета ме засне пред кафенето, в което щях да чета, а като се върнах в Израел, видях, че ми е пратила снимката по мейла. Тя беше черно-бяла и на нея аз разговарях с висок мустакат мъж на фона на стара сграда извън фокус. И всичко беше сякаш не от действителността, а от детските ми фантазии за Полша. Дори изражението ми изглеждаше полско и плашещо сериозно. Дълго я гледах. Ако можех да размразя фотографирания Етгар, той щеше да излезе от кадъра и да иде в родната къща на майка си. С малко повече смелост сигурно щеше дори да почука на вратата. Кой знае кой щеше да му отвори: бабата или дядото, които никога не съм познавал, или направо засмяното момиченце, което не е и сънувало какво жестоко бъдеще го чака. Погледах снимката още малко, а през това време Лев влезе в стаята и ме видя да седя втренчен в компютъра.

- Защо тази снимка няма цветове? – попита.

- Защото е вълшебна – усмихнах се аз и му разроших косата.

 



pic1463670_699285013511440_7561175401902474220_n.jpgpic11693944_10153513561617990_5792413309881161703_n.jpg