Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Програма ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2015 (pdf)
Неустоимо предложение!

ИК Жанет45

Събития » Владислав Тодоров: силната култура е взаимодействие в националната общност, а не самоцелно продуцирани шедьоври.


images

Владислав Тодоров: силната култура е взаимодействие в националната общност, а не самоцелно продуцирани шедьоври.

Във връзка с интереса към успешната екранизация на романа “Дзифт” на Владислав Тодоров Ви предлагаме интервю с автора, предоставено ни с любезното съдействие на в. “Политика”.
Въпросите задава Петър Петров.

Повече за Владислав Тодоров и романа/филма "Дзифт" може да научите на сайта на автора http://vladislavtodorov.com/DziftReviews.aspx.

 

Казвате, че филмът “Дзифт” не е екранизация, че филмът се различава от книгата. На какво се дължи това?
– Екранизацията е мързелив жанр, разиграват ни литературата, за да не я четем, нещо като анотирана книжка с мърдащи картинки. Киното и литературата са две напълно различни изкуства, ползват различни средства, за да разказват своите истории, да формират и поднесат посланията си. Става дума за два различни проекта наречени с името “Дзифт” – единия езиков, другият визуален. Филмът “Дзифт” се различава основно от книгата, всичко е подбрано и направено с оглед на това, което се вижда, включително и това, което се говори в него. С Явор Гърдев променихме доста неща в историята, включително финала, което често се е случвало с екранизациите на черни романи. Черният филм или ноарът е жанр с доста силни визуални характеристики, някои от които целенасочено следваме, други не.

Откъде идва интереса Ви черния роман и към черното кино?

– Без особена причина, стана някак естествено, с четене на американски романи от 30-те и гледане на американски филми от 40-те базирани на тези романи. Постепенно интересът ми стана методичен, започнах не просто да се забавлявам, а да изучавам материята, да проследявам експанзията на ноара в социалното кино, научната фантастика, психо-трилъра. Включих “черна материя” в някои от курсовете, които преподавам. Учил съм се от строителите на черния роман, но най-вече от два романа на Джеймс Кейн -- “Двойна осигуровка” и “Пощальонът винаги звъни два пъти”. Тези романи влияят пряко на Камю при писането на “Чужденеца”. С екранизация на “Пощальона” дебютира Висконти в зората на италианския неореализъм.

Как се разполага един такъв сюжет в контекста на родното кино?

– “Дзифт” трябва да се помести в една дълга литературна и филмова традиция като заедно с това служи на своя собствена, българска задача. В този смисъл, нашият филм представлява съзнателно търсена жанрова комбинация от ретро-соц и нео-ноар. Намерението е да се реализира атракционно пътуване назад във времето към една вече разпиляна българска социалистическа действителност по жанровите закони на черния филм, да се хване соца в жанровата рамка на така наречената “твърдо сварена” литература, където нищо не се “точи,” героите са най-често неудачници, движат се хаотично по социалното дъно, което в природата си е криминално, миналото се взривява в настоящето, диалогът е бърз, изострен, афористичен, пружината на действието е натегната до скъсване, жената е фатална, а мъжът обречен.
Подобен кинематографичен сондаж на визуалната среда, символичните пространства, всекидневието и типажите на социализма сам по себе си представлява продуктивно творческо предизвикателство. Освен това, естетиката на ноара предполага работа с вид кино-графика, която все още остава не достатъчно експлоатирана от традицията и съвременните практики на българското кино.

Вие сте от 17 години в САЩ, преподавате в Пенсилванския университет. Занимавате се с теми като медии и тероризъм, сравнителна литерература, съсредоточавате идеите си в есеистиката и публицистиката. В кое е най-силната Ви страна? Къде се чувствате най-вътре в нещата, както се казва?

– Като погледна назад виждам, че не се задържам дълго върху едно и също нещо. Последният пример е проектът “Дзифт”, за който говорим. Той идва да прекъсне едно сравнително дълго писане на научни и публицистични книги, повечето от тях публикувани в България и една в САЩ. Освен това първите си прозаически опити направих не на български, а на английски език, два от тях бяха публикувани в Щатите. Ако ме питате, няма да мога да кажа какво точно ме накара да дебютирам в художествената проза, доскоро нещо немислимо за мен, нещо съвсем чуждо. Изглежда английският език, моят чужд език, либерализира представите ми за собственото ми писане до степен, че най-спонтанно се одързостих да напиша роман.

Какво е небходимо на един пишещ човек, за да влезе в литературния канон? Изкушен ли сте от масовия успех, славата, тиражирането на името Ви или личното Ви удовлетворение е да осъзнавате света чрез по-камерна публика?

– Старая се да пиша без оглед на успеха тук и сега, така пишех преди промените в България – без оглед на това дали ще мога да се публикувам. Така се старая да пиша и сега. Петнадесет минутната слава е доста конюнктурна работа, тя иска грижи, които аз не полагам. Медалите раздадени по времето на тази слава са тиквени и бързотленни.

По стечение на обстоятелствата ли писател и философ като Вас се занимава с кинематография? Какви са филмите, които оставят отпечатък у Вас и какво ви се иска да постигнете, да поднесете с “Дзифт”?

– Театърът и киното са ми заложени в образованието, завършил съм ВИТИЗ. Дълго време след това се занимавах със съвършено други неща, с радикални идеологии, конспиративни движения, политическа философия. Връщането ми към това, което някога съм учил стана наскоро в Америка, съвсем неусетно, по дилетантски, с гледане и четене за удоволствие, а не с цел работа. И постепенно удоволствието стана работа. Ноарът има интересна, даже многозначителна история за човек, който идва в САЩ от Европа с културни амбиции. Това е жанр изобретен от група европейски кинематографисти избягали в Америка по време на войната, такива като Фриц Ланг и Били Уайлдър. Една цяла бежанска група режисьори, художници и оператори започват да търсят възможности за реализация в Холивуд и я намират в така наречената втора или “Б” категория филми. Категория “А” или суперпродукциите остават затворени за тях. Въпросната категория “Б” възниква в 30те. Тогава, за да засилят ходенето на кино студията започват да прожектират безплатно към главния филм втори, бързо и евтино произведен, но силно занимателен филм, предтечите на трилъра. В началото на 40те, в категорията “Б” нахлуват европейците и я превземат като я зареждат с мощен артистично визуален стил. Така се ражда цяла стихия от “Б” филми с огромен принос в историята на американското, а после и на световното кино. Черният филм има два основни източника -- американският криминален роман на 30те и изобразителните похвати на немския експресионизъм в киното и визуалните изкуства на 20те. Черният филм се ражда от срещата на знаменитият “Доктор Калигари” с “Черната маска” – американското списание, в което започва публикуването на черни комикси съчетани с “твърдо сварените” криминалета на Хамет и Чандлър. Ако сте гледали “Криминале” на Тарантино и “Син Сити” на Родригес и Милър, вие сте гледали едно удивително припомняне на началата на ноара. Това са два ярки примера на съвременния нео-ноар, в който жанр работят много други режисьори като братята Коен, Уашовски, Гай Ричи, в този жанр дебютират Кубрик и Ларс фон Триер.

За повечето от участниците във филма, това е дебют. Използвате дори непрофесионални актьори. Не е ли прекалено рисковано?

– Жанров филм предполага жанрови средства, лица и профили, маниер или актьорска школа, която в голяма степен остава чужда на българската поради характера на драматичното ни изкуство, в което владее морално битов психологизъм и фолклорна метафоричност.

в. Политика, 4-10 Януари, 2008
http://www.politika.bg/