Внезапни улици

„Само чаят утолява жаждата, само билките, които разказват приказки с аромата си. Изпий си чая и ще ти разкажа приказка.”

Това е най-точното начало за една приятна разходка по непознати и разпознати, изненадващи с пълнотата на ескиза си улици и места по света. Едно незабравимо пътуване сред фотографии, скици, музика и списване на човешки съдби, в което „Хората са като улици – пресичат се и после се разделят”.

Напомня ми стар черно-бял филм - потапяш се в носталгия по минали времена, но внезапно се стряскаш от шума на фотоапарат, от който излизат снимки като в Google Maps Satellite.

„Улици и улици, които се преплитат и разделят. Улици, видени от птичи поглед, прегърнати, отпуснати доволно една в друга. Улици, изпълнени с хора като точки – ако ги съединиш, ще направиш нова карта.”

Точките се свързват в човешки съдби, тръгват от различни посоки, преплитат се, сбират се и се разделят, понесли във видима нишка щастия, безутешност, самота, надежда, вдъхновения и пустош, превърнали ги в неповторим и оригинален декор на филм. Недостроеният град край морето. Филм за неизживяната, угаснала и внезапна любов. И за толкова още неща...

„В живота ми не е имало улица, по която да си пожелая да вървя без нея. Всяка една е била насън или наяве проходена, разгледана, изговорена, снимана или нарисувана с нея.”

Излишно е да се опиташ да мислиш върху всичко това, трябва просто да се оставиш на музиката да те носи по тези улици...

Книга с възхитително бели страници и широк като улица разделител. Беше истинско удоволствие да я срещна. Докато я четях, музиката на Роман изпълваше стаята и стигаше до слуха ми като далечно ехо по този начин с музиката на YVES MONTAND - Les Feuilles Mortes
(http://www.youtube.com/watch?v=Xo1C6E7jbPw)

Прочетете я с вашата музика.

Внезапни улици
Иванка Могилска
Несподелени стъпки по необитаеми и в същото време до болка познати улици, в измислен град, „създаден да приюти неизживян живот“ извървяват героите на романа „Внезапни улици“, в търсене един на друг, живо претворени от лиричния почерк на автора. Действието се развива в няколко, на пръв поглед несвързани помежду си сюжетни линии – паралелни улици в които героите са просто преки, пресичащи различни епизоди в историите на отделните съдби и местата, където са се срещали. Именно преплитането и сблъсъкът на тези сюжетни линии, чувственият стил на Могилска и богатството на изразните средства, както и неизменният, натрапващ се акомпанимент на акордеон раздробяват сетивата на читателя на нервни фрагменти, по които – къде плахо, къде безпощадно – стъпват героите на романа, в търсене на своето щастие.
Създател на „лъжливи“ улици – архитект на алтернативна реалност рисува лъжовен свят, в който иска да изживее пропуснатото си щастие. Декор, в който умел сценарист е вербуван да пренапише и помести неизживения споделен живот на две изгубили се във времето и геополитическото пространство души. История за една любов – такава, каквато не е съществувала, но би могла да бъде изживяна. Сценарий, описващ връзка, пресъздадена чрез друга любов – наглед също толкова невъзможна. И всичко това – под вихрените арпежи на гениален акордеонист, чиито пръсти раждат вятър. В даден момент читателят би допуснал, че описаният сценарий всъщност е реалният живот на героите, че сценаристът в отчаянието на несподелената си любов е решил просто да размени истинските истории с имагинерните. Относно сюжетната непредсказуемост, самата Могилска споделя: „Реалността и измислицата се срещат и преплитат на всяка крачка в романа и отдавна вече не мога да ги отделя. Той пое в своя собствена посока и аз се отказах да предугаждам стъпките му. Предпочетох да ги следвам.“
Историята сама те води, въпреки многото въпроси, които задава в процеса на четене. Описаните събития се нареждат като по петолиние, следващи неравноделните схеми на джаза, от които накрая музиката триумфира. Стилът рисува с геометрични форми и перспективи,... с пръсти, изцапани с графит и те потапя далеч отвъд смисъла на отделните думи. Така, неусетно се превръщаш в част от историята, в поредната сюжетна линия, която търси естествената си развръзка в срещата на героите. Романът, макар и писан в делници, пресъздава съдбите на героите и въобще усещането за живота в цялото му тържествено празнично-делнично единение.
„...Заживяхме заедно. Първо в празника, в който няма място за писане, защото всичко е бързо, кратко, шеметно, а писането изисква друга скорост и дисциплина... Постепенно празниците се претопяват в делници. Именно заради празника, ни идва смелост и решаваме да заживеем заедно в делника. Знаем колко опасно е това, но все пак се надяваме – както всички. Ако я нямаше тази надежда, че можеш да живееш в делника и да го превърнеш в романтична любовна история, която не нанася удари, или поне в любов, която можеш да задържиш с времето, никой нямаше да се осмели.“
Музиката! Случва се докато четеш дадена книга, в главата ти да се редуват картини и мелодии. В този роман рисунките и скърцането на графита по неравния картон на скицника са надвикани от осезаемия акомпанимент на акордеона. През цялото време, сякаш от нищото се долавят натрапчивата му бленда и шеметните акорди, та дори тракането на клавишите и бутоните на басите, тъжните въздишки на меха... всичко това удавя четенето дълбоко в зрителните сетива и романът сякаш се възприема чрез слуха, в ритъма на тангото и джаза. Музиката, подобно вода, изпълва всяко празно пространство на съзнанието ти и залива всичко, извира дори от полето на книгата и се отпечатва в очните ти дъна. Четеш музика, героите вдишват и издишват музика. Общуват чрез нея, говорят на нейния език... „Тайнственият надпис“ на гърба на снимката, вероятно също е музика – петолиние с наредени знаци. Все едно букви или ноти – пречупени през призмата на любовта, в очите им потъват не знаците, нито дори словото, а само чистият им смисъл.
„Сърцето ми е акордеон – изтласква музика наместо кръв.“

След първите 20 страници книгата те държи на тръни през цялото време, не те оставя да си легнеш, ами настоява да продължаваш да четеш, за да видиш кой какъв е и кога с кого ще се срещне, и с чия съдба ще преплете своята. Разходка из някои от най-красивите места в Европа, които заживяват нов живот, когато се запознаеш със съдбите на живеещите там герои. И градът на брега на Калиакра... на човек му се приисква наистина да съществува. Препоръчвам горещо!

Ако ви се пътува, но нямате билет или пък искате да го направите в леглото, вземете "Внезапни улици" на Иванка Могилска и тръгнете. Не ви трябва нищо друго освен, може би, чаша вино, за да повървите, потанцувате или поседите в петолинието на романа. Мелодията шумоли от страниците, остава само да я слушате.