Бежанци

В момента чета книгата, почти към края съм. Но не ми се иска да свършва.
Весела Ляхова е страхотен разказвач. Романът наистина е от ранга на "Под игото" и четирилогията на Талев.
Препоръчвам горещо.

Изключителна книга! Достави ми голямо удоволствие да я чета, за което искам специално да благодаря на госпожа Весела Ляхова. Достоверна исторически, пресъздава епохата, нравите, бита, езика и културата на времето, което описва. Твърдя го, защото съм роден близо до района, който се описва и имам много познати наследници на бежанци от Сингелово, Драмско и околностите. Книгата по драматизъм и истинност е от ранга може би на "Под игото" и "Тютюн". Още веднъж голямо благодаря на авторката и издателството за тази великолепна книга.

Още в началото ми направи впечатление, че Весела Ляхова разказва като ошлайфан писател. Точно тип класическо изграждане на повествование, на герои – описания на външността, на чувствата им, връщане назад във времето (ако са възрастни) и „позициониране“ в настоящите исторически събития.

Книгата увлича, бързо се чете, няма какво да препъне и забави читателя (освен ако не иска още нещо допълнително да потърси за историята на района около Втората световна война). Замислих се за Втората световна война – доста знаем за всичко на север, на запад, на изток, а това, което е ставало съвсем близо до нас - на юг - сякаш наистина ни е непознато. Tук положението сякаш беше още по-сложно и абсурдно – първо едните на другите, после обратното – „връщат си го“, по-късно ролите пак се сменят; изселване след изселване… Не искам да си представям какво значи това – принудително за зарежеш всичко и да започнеш от нулата на чуждо, уж свое място… Копнеят българите в Гърция за „родината“, но когато са натирени да си отиват, едва ли това е сбъднатата им мечта…

Затова едно от първите неща, които ме трогнаха, беше разбирателството между гръцкия и българския кмет – разбирането, че няма какво да делят в едно такова малко село… Не беше лесно това да остане задълго така. Кметове човечни, но все пак просто обикновени хорица, пометени от голямата политика. Често се обърквах – сега кои взеха властта, на кои жени е ред да стягат набързо бохчите на мъжете си, за да бягат, че сега те са преследваните…

Ситуация се усложни още – освен националните интереси (делението на българи, гърци, а също и ролята на германци, руснаци, англичани), възниква разделението „комунисти – фашисти“, „партизани-националисти“. В началото някои привърженици на комунистическата идея си задават въпроси, не я следват сляпо, но после бързо се претопяват… А и несъмнената истина е валидна отново – големите (нации) са големи и разделят и владеят, народите на малките стават разменна монета…

За мен кулминацията в романа беше около стр. 500. Диалозите започнаха все повече да ми харесват. Все повече изразяваха гласно натупалото се в душите на повечето оцелели - млади и стари проговориха, прокрещяха дори… Сякаш трябваше да става от лошо по-лошо, за да ми се избистрят героите, ставаха ми скъпи и преживявах всяка загуба, страхувах се заедно със застрашените. Тежка е участта на мъжете, повече жертви дават те, но живи ли са с тази болка майките, съпругите...

Повечето старци в книгата ми изглеждат още пó старци – примерно ако бяха на 60-на години, създават впечатлението (не толкова външно) на 70-годишни – сигурно заради натрупаните беди, някои още от турско време. Не ми се стори изкуствено нагласено („като за роман“) събирането на нови семейства – не само от любов, но и за да се подкрепят; несгодите сближават хората, те търсят взаимна опора в сродни сиротни души.

Моето подзаглавие на романа е „Ирония на съдбата“. Не само за Коста Солаков – единственият, който иска да бъде в Стара България още когато другите българи по Беломорието си живеят сравнително необезпокоявани… Смачкваща мисъл – нямаше ли да е по-добре да си бяха останали в Гърция (то и там беше една каша след войната). Може би претопени, но със сносен живот?!... Но самите герои разсъждават: животът за едно изхранване ли е, това ли е човешката личност - едно гърло; ами чест, достойнство, право на избор… За мен това също са основните въпроси от книгата на личностно ниво, встрани от глобалните исторически теми.

Накрая онези нелеки години в началото войната ми изглеждаха много далечни – дните на село – сякаш не са били… Дотегна ми от комунизъм в последните страници. Той ли се оказа най-тежкото и безсърдечното? Как ще продължат Борис, Елена, Германови и другите запазили живота си…

Книга, подходяща за патриоти и непатриоти! :)

“Каква е тази наказия, Господи, отвсякъде ни натирват. Там бяхме българи, тук ни кръщават гърци, трети пък ни викат македонци. И никъде не сме си на мястото!”