Разкази

Първата ми среща с прозата на Людмил Тодоров бе романа „Шлеп в пустинята“ - тъжен, на моменти меланхоличен, но завладяващ с обикновенния и човешки език. В „Разказите“ тази ежедневна линия е продължена, героите са чудаци, градски личности, със своя индивидуалност, характер, поза и емоционалност. Тяхната съдба ни става близка, може би защото те живеят до нас, в съседния блок, къща или общежитие. Разказите се живи, пълни с смешни обрати и тъжен край. Но между редовете има и известно авторско изчерпване, повтаряне на структурата на разказване, една творческа предвидимост по отношение стил, изказ, сюжетна линия, ритъм и темпо на самия разказ. Градският човек е изграден еднотипно, с едни и същи художествени похвати, типични по скоро за киното, отколкото за високата литература. Въпреки посочените слабости се надявам, автора да ме оправдае в някои от следващите си творби. Успех на книгата!

Чудесна съвременна градска проза!
Не се съгласявам с песимистичния прочит на Марин Бодаков, лутанията на човешката душа, толкова тънко и деликатно описани от автора, не са нищета, а богатство. Макар и сюжетите да са близки на всеки, образите, изградени майсторски от перото му, поразяват с оригиналността си. Людмил Тодоров успява да ни покаже закътаните местенца в човешката психика, които обикновено подминаваме.
Книга, която обогатява погледа ни към нещата от живота и дори ни предизвиква да опознаем себе си.
Препоръчвам книгата на мало и голямо -- освен удоволствието, което ще изпита, всеки може да научи нещо от нея!