Емигрантът

Това е книга, която имах отдавна. Дори една от книгите с автограф. Още при срещата с автора ме впечатли, особено, когато разбрах, че пише и поезия. Тази среща с автора беше ценна за мен. Но да се върна към книгата. Прочетох я преди 2-3 седмици и наистина ме впечатли този Владо, който е като незрящ. Животът и Европата го чукат и мачкат, но въпреки всичко той не се отказва да си търси щастието навън. Сякаш препознаваш съседа, който като Бай Ганьо се опитва да си търси щастието в чужбина. И си мисли, че всеки му мисли доброто и си казва всичко на хората, а се оказва, че и най-близките му хора като родния му брат не го искат при себе си.

Романът на Владо Любенов е като навиване на едно кълбо. Страница след страница кълбото расте, но преждата не се свършва... А кое е „преждата“ в случая? Неуморният дух. За всички ни той носи различни имена. Същественото е да го притежаваме, а не как го именуваме. Да го притежаваме и да го ползваме.

Историята започва с изваждане от куфарчето на три банкноти по сто дойче марки и завършва в... замък. „На петстотин години. Един огромен и мрачен старчески дом. Единственото светло нещо там били лудите старци.“

В творбата авторът очаква героят му да се обърка, откаже, отчая от идеята си да замине извън България. Да се умори, да миряса от надеждите за далечни краища. Мнозина изчерпват -- бързо или бавно, но изчерпват запаса си. Героят Владо – не. Той е пълен до безкрайност. Владо е животът. Как да живееш, ако не вярваш? Владо е машина за произвеждане на енергия, на позитивизъм. Как да вървиш по пътищата, ако не носиш на гърба си увереност -- глътка лудост -- че ще спечелиш? Защо да се събуждаш, ако не смяташ да правиш важните за теб неща? Владо е баща, привързан към децата си и техните нужди за него са закон. Не бяга от отговорност, а бяга срещу течението.
„Емигрантът“ е един неспокоен текст, който се чете приятно и леко. Изреченията са стегнати и няма разточителство на изразни средства. Няма отклонения по тревата и небето. Има действие и напрежение, много очакване. Неспокойствие. Сурова действителност, но и обич. Писателят симпатизира на героя си. Опитва се да го разбере, да му помогне, да го подкрепи. Не го осмива. Прощава му и спестява забележки от всякакъв род. Възхищава му се в отделни моменти. Подбутва го да взима решения.

Героят на романа, емигрантът, е човек, който стои в родината си, поработва, но мислите му са вечно извън нея. Той я е „отписал“ от своята представа за уют и подреденост, от бъдещето си, където се вижда щастлив. А щастлив може да бъде само някъде другаде: не е ясно дали ще е в Канада, Австралия (твърде отдалечени са!), Австрия, Франция, Германия...
Авторът си признава, че не му се емигрира. „Тук всички ни унижават по равно и безплатно. А това някак те успокоява и те прави щастлив.“ Героят му си повтаря само и непрекъснато този рефрен. Идеята му е двигателят на дните, въртележката, която го изкачва ту нагоре, ту надолу.

Добре разказаната история и чувството за хумор, което се грижи да не ни обхване отчаянието за непрекъснатите беди и трудности, изливащи се над Владо, е поднесено с майсторски премерени дози. Тъкмо да се разплачеш и се засмиваш.

„Емигрантът“ е увлекателен роман, който ни изправя пред въпроси, които избягваме да си задаваме наум и на глас, избягваме да насочваме към откровеност и другите. Рано или късно въпросите ни пресрещат. Защото емиграцията не е единствено прекрачване на държавната граница. Емиграция е и отдърпването от света около теб, от заобикалящата те действителност. Не сме ли „абонирани“ емигранти в постоянно пътуване към себе си, към неизвестната наша същност? Каквито и да ги вършим, каквито и попари да дробим –- не трябва да изпуснем надеждите ни да емигрират и да останем самотници в гъсто населена земя.

Земя, пълна с народ, в която всеки в някакъв миг остава сам.

Като читател съм леко озадачена, че и в най-нелицеприятните моменти, когато иначе хората се хващат гуша за гуша и ръсят невъздържано псувни, авторът запазва едно идилично спокойствие. Не че на ухото ми липсват гърмежи и шум от сбивания и счупени стъкла, но се чувстваш отдалечен, дистанциран от случващото се. Все едно натрупаният прах от разказваното време е почистен, дезинфекцирано е и за теб няма опасност да се нацапаш, да се изгубиш в паяжините на заблудите, или да се заразиш с вируса на особняка Владо. Дали защото миналото е изписана вече страница, но настоящето и бъдещето могат по нейзнайни начини да я прекопират и да пресъздадат още по-жесток неин вариант?

Четенето на книгата е отмора и закачка, и настроение, и удоволствие! Бях забравила за тези читателски изживявания и сега им се насладих!

Владо, начина по който ни я представяш, е много добър. Любопитна съм да я прочета. Сигурна съм, че си направил нещо хубаво. Няма ли да правиш представяне. Желая ти успех в който съм сигурна.