Физика на тъгата (трето издание)

Така... КНИГАТА Е СТРАХОТНА!!! Най-характерното за нея (всъщност въобще за романите на Г. Господинов)е хаотичността, липсата на осезаема сюжетна линия, което се дължи на факта, че авторът на разказва нечия история (това по някакъв начин изисква пристрастие, еднозначност, макар и в доста случаи добре прикрита, писането по този начин предизвиква въодушевление). Господинов смело и умело описва състояние - на човек, на общност, на всички нас. Сякаш прави колаж от тъгите на хората. Може би това е и фацетният му роман. Неведнъж са ме питали за какво се разказва в тази книга. На този въпрос винаги мозъкът ми блокира. Ами посланието на книгата? Самата идея не е пряко изразена. Авторът сякаш посочва неоспорими, разтърсващи, брутални аргументи и оставя читателите сами да установят коя е тезата, зад която стоят всички тези примери и затова самата книга е толкова внушителна. Тя ни посочва тъгите ни, разпадът на отделния човек и на обществото, за който разпад и ние (най-вероятно неволно) сме допринесли по един или друг начин. Може да прозвучи странно и нелепо, но аз намирам в тази книга призив да се стремим към връзката помежду си, защото това е изходът от деградацията ни. За мен това прави ,,Физика на тъгата" толкова ценна книга.

“Физика на тъгата” лежи кротко на нощното ми шкафче вече трети ден след като я прочетох. Лежи си там като верен приятел в готовност да се притече на помощ, да предложи утеха, да те хване за ръка, да те приюти…Не иска да си ходи. И аз не искам. Поглеждам я крадливо, с крайчеца на окото си, всеки път щом вляза в стаята, сякаш за да скрия (незнайно от кого) своята привързаност към нея. Прелиствам я отново и отново – страниците й са препълнени с отметки. Отметки, бележещи епизоди от собствения ми живот, надникващи в моите собствени кашони с колекции от миналото, отварящи вратата към мазето от моето собствено детство, с което явно не искам да се разделя…

Да знаете, четенето на Георги Господинов води до пристрастяване. Още преди да довърша “Невидимите кризи”, отидох и си купих “допълнително от същото” (“more from the same, please”) – “Физика на тъгата”. Малко преди да довърша “Физика на тъгата”, тръгнах по книжарниците да потърся нови количества от тази живителна материя. Фина и газообразна като агрегатното състояние на тъгата (по Г.Г.), но наситена с плътност, цвят и мирис. В очакване да получа доставката на “Естествен роман” и “Балади и разпади”, забелязвам, че изпитвам желание да си ходя навсякъде с току-що прочетената “Физика на тъгата” под мишница.

Започвам да разбирам пушачите, които потупват кутията цигари в джоба си и казват: “Удоволствието винаги е на една ръка разстояние. Мисълта, че ми е “под ръка” ме кара да се чувствам спокоен и щастлив.”

Да…Трябва да се помисли за нов формат на книгите на Георги Господинов – джобен, специално за пристрастени читатели. Когато някой те ядоса на работа, бръкваш в джоба и хоп, вадиш книжката, зачиташ и всичко ти минава. Сякаш току-що си изпушил една цигара (аз не пуша, де, но така си представям, че действат цигарите на пушачите). Стане ти тъжно и самотно, бръкваш в джоба, вадиш книжката и за няколко минути вече ти е минало. Минало ти е не защото историите на Г.Г. са весели и разтоварващи, а защото тъгата ти става споделена и се разтваря в нечия друга тъга, от което на теб ти олеква.

Четенето на Г.Г. си има някои сериозни предимства пред пушенето на цигари, обаче:

1. Здравословно е (не вреди нито на теб, нито на околните);

2. Финансово достъпно е. Направо евтино в сравнение с цигарите. Еднократно действие в настоящето (купуване на книга) с дълготраен ефект в бъдещето;

3. Може да се извършва по всяко време и навсяде – от него не произтичат никакви ядове, свързани със забрани за практикуването му на обществени места;

4. Съдържанието на книгите не се изчерпва с употребата им за разлика от съдържанието на кутиите с цигари;

4. Книгите на Г.Г. остават за поколенията, т.е. могат да бъдат завещани, което си е чиста печалба за идващите поколения, защото ще могат да разберат по-добре настоящето си, след като опознаят образите на миналото си;

Пристрастяването по приницип не е хубаво нещо, но приСТРАСТяването към четенето на Г.Г. прави изключение. Минотавъра поклаща глава одобрително…:)

...но няма как да не се отбележи, че съдържанието на "Физика на тъгата" е чудесно докъм 118-та 120 стр., след това си става инвентарна книга на социализма -- набързо скалъпена останала част с много пълнеж. Явно доста е копнеел Господинов да напише Големия роман (и като обем, и като съдържание), но не му е стигнало търпението и в крайна сметка книгата издиша. Да, направи продажби "Физика на тъгата", но не това е книгата, която ще остане от днешното време в бъдещето. Преди години по същия начин и Левчев е правел тиражи, преводи, получавал е похвали и елейни слова, но... Кой е той сега?
Пожелавам на Господинов все пак да напише Големия роман, защото "Физика на тъгата" не е такъв -- и съм сигурен, че си го знае, де, че не това е Книгата... Защо му е трябвало да бърза, недоумявам.
Тук не искам да се разпростирам за очевидните влияния -- ту от Павич, ту от филма "Генезис" по отношение на пътуванията в чуждите мисли и сънищата. Подобни обвинения за заимстване получи Господинов и за "Естествен роман" между другото -- ту от Пол Остър, ту от Калвино...

За жалост и този толкова дълго чакан роман е бездарен като "Естествен роман" и неговата изкуствена популярност се създава благодарение на чудовищната реклама. Но рано или късно времето ще каже: "Царят е гол..."

Завладяващ роман от "аз сме", някъде в това съм и аз. Отдавна не бях чела книга на един дъх, всъщност това е първата след "Хроника на птицата с пружината" на Х. Мураками, която ме завладя така!

Докосна душата ми. Бръкна в нея.

Ще го прочетем и този път Г. Г.

Изтеклата 2011 се оказа щастлива откъм прозаичните случвания в родната литература. Още не бяхме се отърсили от успеха на „18 СИВО” на З. Карабашлиев и ето че началото на годината ни изненада с втория роман на Калин Терзийски „Лудост”. Също втори роман, ала през втората половина на декември представи и Георги Господинов. Чудесна симетрия! Ала все пак книгата-събитие е „Физика на тъгата”, реализирана от „Жанет 45”.
„Аз сме” – това е фразата, която отключва и заключва романа, с нейната форма за аорист: „аз бяхме”. Това е своебразна филологическа (и не само!) игра. Смисловото обединение на аз, ти , той, тя и ние. Предложеният модел сякаш подсказва желанието за о б щ н о с т. От друга страна се свързва с идеята за мита. Митотворчеството. Родословното дърво, построянането на такова също има елементи на митологема – известен род, отбран род, т.е. неслучаен, избран, отличаващ се род.
От трета страна „Аз сме” е паметта, събирането наедно на рода. Събирането наедно на живи и мъртви. Друг вид митологема – далечен паралел с идеята за Страшния съд, за Апокалипсиса .
Митотворчеството е архитектонен елемент за романовата композиция при „Физика на тъгата”. Погледнато контекстово българско само при „Сабазий” от Кристин Димитрова имаме раз-играване на митологичния пласт напоследък. Ала по-назапад от нас най-продаваните авторки са: Ст. Майер тетралогията „Здрач” и Ш. Харис „Истинска кръв”, А. Дж. Смит „Дневниците на вампира” , са се ориентирали към митовете за вампири, варколаци, шейп-шифтъри и прочее. Щастлив съм, истински щастлив съм, че успяхме да се предпазим от този опасен за клишаране сюжетен капан. Г. Господинов успя по свой си начин да е митологичен автор, без да копира, при това евтино. Безспорно това е успех за родната литература и нейното развитие.
Тъгата присъства още в „Естествен роман” (1999). Признавам си, аз не го разчетох тогава така. По-скоро беше в полето на експеримента. В полето на анално-вагиналната сюжетика, която беше слаб отзвук на Кундеровата „Непосилна лекота на битието” . Сега обаче бих могъл да определя „Естествен роман” като тъжна книга, която разказва за разтрогването на едно семейство и упадъка на една държава, система и прочее... „Естествен роман” разказва за недъзите на Прехода – гладуващите и мизерстващите, онези, които ровят по кофите, за бездомните кучета. Осмива се сериалното, което едно десетилетие по-късно е обсебило бита на нашето общество – кеф ти комшийски, кеф ти вампирски, кеф ти под прикритие сериал. Изобщо сега сме във безвремието на сапунката, на глупавото забавление, на приспиването на съзнанието. И именно за тази опасност алармира писателят Г. Господинов.
Под пласта на „естесвеното” и клозетното трябва да провидим именно тази опасност от приспиване на съзнанието. Та онази закодирана тъга от първия роман, се възражда с пълна сила и в новия. За Апокалиспис, за изчезване „като динозаврите” се говори още тогава преди 12 години.
Емпатията – основно чувство в романа. Да де, но каква е тая сложна дума? СЪЧУВСТВИЕ. Именно детето е съпреживяващото. Съчувстващото. Състрадаващото. И може би затова е избрано за ролята основен разказвач? Да се приучим на съпричастност към Другия. Да се приучим към р а з б и р а н е и п р и е м а н е на Различния. Едно дете не се замисля, че другарчето му е с черна, бяла или жълта кожа. То се радва на различието. Иска го. Копнее го. Обича дъгата, защото е многоцветна, разнообразна. Детското око (особено колкото по-малко на възраст е!) е привличано от шареното, пъстрото. Сякаш само в младенческа възраст имаме възможността да възприемем света в многообразието му и да не ни пречи това.
Емоционалната палитра на романа е богата. От пълната разочарованост, апатия до полета на щастието. От фразата „Не ми се живее в това време” (подч. мое – П. М.), до „Не съм умрял все още. Предстоя. На минус три месеца съм”. Родната литература познава подобни фикционални пренасяния през времето – романа на класика Ив. Петров „Преди да се родя и след това”.
Вероятно както имахме соц митология, както имаме митология на Прехода, така в момента сме част от сериалната митология. Какво е спасението от този пореден натрапен строй? И з о л а ц и я т а. Намирането на собствена к а п с у л а. В която да съберем първо себе си, а сетне и близките си. И още: Мисленето. Осмислянето. Анализирането. Връщането към миналото по-близко или по-далечно. Реконструирането на д е т с к о т о у нас. Което обаче не е вдетиняване, или инфантилизация. А нещо много по-сложно. Истинско. И дълбоко. Изживяването на мига. Радостта на малкото. Връщането в щастливия миг на някой спомен .
Защо България е най-тъжното място за живеене?
Вероятно защото ние, хората тук, сме изоставени. Изоставени от близките ни – едни вече покойници, други отдали сили и здраве на чужбина по икономически причини. Изоставени от политиците си. Изоставени от самит себе си.
Трябва да се намерим. Първо да намерим себе си – именно затова ни е нужна онази капсула. Сетне да намерим близките си. Тези, които физически ги няма, да носим в сърцата и паметта си. Да намерим родителите си. Да намерим децата си. Да намерим Бога. И да почувстваме, че не сме изоставени.
Образът на и з о с т а в е н и я се явява лайтмотивът на самото разказване. Най-голямата фобия на минотавъра-разказвач е да бъде оставен. В самия финал обаче той е намерил майка си. Както Жулиета от Тополовград – Ален Делон. Тригодишният дядо – намерен е от майак си – там в мелницата. Унгарката получава отговор на писмото си, да на същото онова писмо с детската ръчичка. Гаустин прожектира дъжд, който не мокри. Бащата и майката са на балкона на просторна тераса. А тригодишната Ая прегръща баща си: „здарсти, тате”... Така накрая авторът е успял да събере всичките си истории в една – намирането. Общността. И по този начин всъщност създава края на историята и началото на нов мит. Този, към когото трябва да се капсулираме.
Логиката на текста е към пълното изживяване на живота. Първата фраза е: Роден съм, а последната – Умрях. Като и двете фрази са всъщност утроени – още по-категерочен жест. Именно в това е пълнотата на живота. Така цикълът се зтваря. Така се осъществява повторението, продължило милиарди години – раждане, живеене, смърт. Всички сме смъртни. И е добре да го помним. Да не живеем като безсмъртни. Да осмисляме този Божи дар. Да го наситим със себе си. Да го направим пълен. И това именно съгражда текста на романа – пълнота на живота.
Може да раздразня някои критици, ала това е и една морална книга. Мина времето когато ушите ни бяха девствени за вулгаризмите. Вулгаризмите присъстват вече в ежедневието ни и не ни стряскат. Децата ни израстват сред езиковия пейоратив. Моралът във философски аспект. Авторът застава срещу войните, срещу насилието. Каква е целта на сюжетирания „Наръчник за хуманно отношение към животните”? Зловещо е описанието на „европейската конвенция за защита на животните за клане” . Човек е жесток към всички останали живи същества, били те от различен или себеподобен вид. Помним ли кой от нашите писатели-хуманисти настръхнал от ужас, след като видя едни кланници нейде зад океана, прошепна „Уууу, студено!”. Г. Господинов се явява продължител именно на това антинасилническо начало в родната литература. Това не само го издига до равнището на достоен национален писател, ала му отрежда място и сред онези човеколюбци, които с болка заставаха срещу себеизбиването и избиването на другите. „Никое животно не прави така” – тъжната констатация.
Пак в същата част на романа „Зеленият кашон” разказвачът застава срещу убийствата. Тезей, Ахил, Шах – са масови убийци. Имаме една митология, където героите в нея са масови убийци. Не сме разсъждавали върху тази очевидност. Ала в литературата има много очевидни неща, за които оставаме късогледички – както споделя и ни учи един беловлас университетски професор, обиколил катедрите из Прага, Москва, Лондон и зад океана.
Стрелбата с пистолет или автомат. Биологичното оръжие. Убиването с разни газове и други експерименти. „Никое животно не прави така”. Тази позиция на Г. Господинов го сродява с анти-военни класици като Йордан Йовков, Йордан Вълчев, Константин Константинов, Хемингуей, Ремарк, Томас Ман...
И като отворих дума за класика, трябва да изтъкна, че в тъкънта на разказа има една друга традиционна и позабравена нишка – селското. Обаче селското, видяно така както никога досега:
Влакът минаваше през горящите стърнища в края на август, тук ползваха още този варварски метод за опожаряване. Нивите бяха ожънати и за да се оре по-лесно, някой им драсваше клечката. Представих си опърлените криле на полските птици,бягащите с писък мишки и плъхове, изгорелите гущери и змии. Щъркелите кръжаха тревожно над горящите ниви – час по-скоро да се махаме оттук, час по-скоро...
Наличието на подобни описания сродяват Г. Господинов с анималисти като Емилян Станев и Асен Раковски .
И съвсем нормално и логично е наред с тези коридори, част от лабиринта на романа, да се отвори друг коридор – философското размисляне върху тленното, нетрайното, мимолоетното и божественото. Да имаме страх от Бога именно защото сме нетрайни. Да уважаваме и приемаме, да ценим д р у г и я, имено защото и той сам е нетраен. „Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност. Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят” . Далечен отглас на библейското: „прах си и на прах ще станеш”.
Дете. И морал. Дават си странна среща в една „купена” история на българка, която продава децата си в чужбина. Криминален акт, който помага на много семейства да „връзват двата края”. Подобни „случки” са повтарящ се епизод от серала на Новините, за които споменах по-рано. Но сега вече криминалният акт е сюжетиран. Капсулиран е. Запазен е за бъдните поколения. Това запазване обаче има двойствена роля. То колкото е за идващите след нас – да не повтарят тази грешка, толкова е и за нас. Как да се реагира в тази ситуация? Как да реагира обществото? А не е ли това една от причините българско да е най-тъжното място за живеене – родените мечтаят да емигрират, неродените – бездомни, безродни... Идеята за напуснатото и изоставеното.
Друга тъга – бащата умира като миньор нейде в България, а синът, станал шофьор се прибира да го погребе. Но тук тъгата е естесвена. Връзката не е прекъсната. По-рано бащата благославя младия си син да стане баскетболист в Америка. И именно това е разликата между криминалното продаване на бебета и синовното изпровождане до посления дом.
Амбицията в този роман-капсула да се покаже историята не на великия – не на Дельо хайдутин, не музиката на Бах, Бетховен и Моцарт, а историята на „малкия”, „обикновения” много напомня като жест „История”-та на Вапцаров. И нека припомня, че сам Г. Господинов е автор на дисертация именно върху този класик и поезията на 40те г. на ХХ век. Събирането „купуването” и разказването на подобен тип истории оправдава именно тази амбиция. Ала централният авто-биографичен разказ – също е представен като съдба на най-обикновено момче. Най-обикновено семейство, задружно и сплотено. Обичано и възпитано дете. Хубаво е, че няма автомитологизъм „аз съм изключителен, неповторим” и прочее. Е, автомитологичъм има, но е по-скоро ироничен. Като онзи, познат ни от текстовете и гротеските на Ив. Петров. С тази разлика, че Г. Господинов не изгражда гротесков роман. Пожелава си да доживее 90. Пожелавам му го и аз, искрено!
Авторът успява да опровергае диагнозата, че у нас е най-нещастно за живеене. Той перифразира: „Най-тъжното място е светът” – „The saddest place is the world”. По целия свят е тъжно. Подобна констатация направи и 93годишният Стефан Хесел в своето тъжно есе „Разгневете се!” . Дали „Физика на тъгата” не е една възможност за нашето р а з г н е в я в а н е? Ако книгата на Хесел е бестрелърът за света през 2011, то нашият не е ли именно този роман? И колко хубаво! Откога родна книга не се е радвала на такова внимание и търсене? А това си е радост. Това си е празник. За литературата. За книгоиздаването. Това развива мускулите на радостта и осветлява лабиринта на мисълта. Не, няма да изчезнем като динозаврите.
Аз сме щастливи! В мига е живеенето. В лабиринта няма да убиваме минотавъра, ще го прегърнем, ще прошепнем: „прости, че чака толкова дълго” и з а е д н о ще излезем. Ще се прекръстим. Ще се помолим.Ще полсушаме гласа на Бога идещ сякаш от тръбите на органа и от гърлата на камбаните. „И прости нам грешните! Пази ни от лукаваго”. Защото твое е царството небесно. Защото твои сме преди да се родим и след като си идем.
След зимата на нащо недоволство ще ни завихри пролетния вятър. И с вяра. И с Надежда. И с Любов. Ще се опитаме да о-живеем.
Аз сме, Господи!
И Предстоим.

Най-после Г.Господинов с нов роман! Доброто на вашето издателство е, че работи с автори от началото на техния творчески път и ги извежда до нови висоти. Продържавайте така!

Любовта ми към Георги Гоподинов ме накара да се замисля. Последните ми любими книги всъщност за на това издателство. А с всяка следваща ме правите все по-голям ваш фен.