Физика на тъгата (трето издание)

“Физика на тъгата” лежи кротко на нощното ми шкафче вече трети ден след като я прочетох. Лежи си там като верен приятел в готовност да се притече на помощ, да предложи утеха, да те хване за ръка, да те приюти…Не иска да си ходи. И аз не искам. Поглеждам я крадливо, с крайчеца на окото си, всеки път щом вляза в стаята, сякаш за да скрия (незнайно от кого) своята привързаност към нея. Прелиствам я отново и отново – страниците й са препълнени с отметки. Отметки, бележещи епизоди от собствения ми живот, надникващи в моите собствени кашони с колекции от миналото, отварящи вратата към мазето от моето собствено детство, с което явно не искам да се разделя…

Да знаете, четенето на Георги Господинов води до пристрастяване. Още преди да довърша “Невидимите кризи”, отидох и си купих “допълнително от същото” (“more from the same, please”) – “Физика на тъгата”. Малко преди да довърша “Физика на тъгата”, тръгнах по книжарниците да потърся нови количества от тази живителна материя. Фина и газообразна като агрегатното състояние на тъгата (по Г.Г.), но наситена с плътност, цвят и мирис. В очакване да получа доставката на “Естествен роман” и “Балади и разпади”, забелязвам, че изпитвам желание да си ходя навсякъде с току-що прочетената “Физика на тъгата” под мишница.

Започвам да разбирам пушачите, които потупват кутията цигари в джоба си и казват: “Удоволствието винаги е на една ръка разстояние. Мисълта, че ми е “под ръка” ме кара да се чувствам спокоен и щастлив.”

Да…Трябва да се помисли за нов формат на книгите на Георги Господинов – джобен, специално за пристрастени читатели. Когато някой те ядоса на работа, бръкваш в джоба и хоп, вадиш книжката, зачиташ и всичко ти минава. Сякаш току-що си изпушил една цигара (аз не пуша, де, но така си представям, че действат цигарите на пушачите). Стане ти тъжно и самотно, бръкваш в джоба, вадиш книжката и за няколко минути вече ти е минало. Минало ти е не защото историите на Г.Г. са весели и разтоварващи, а защото тъгата ти става споделена и се разтваря в нечия друга тъга, от което на теб ти олеква.

Четенето на Г.Г. си има някои сериозни предимства пред пушенето на цигари, обаче:

1. Здравословно е (не вреди нито на теб, нито на околните);

2. Финансово достъпно е. Направо евтино в сравнение с цигарите. Еднократно действие в настоящето (купуване на книга) с дълготраен ефект в бъдещето;

3. Може да се извършва по всяко време и навсяде – от него не произтичат никакви ядове, свързани със забрани за практикуването му на обществени места;

4. Съдържанието на книгите не се изчерпва с употребата им за разлика от съдържанието на кутиите с цигари;

4. Книгите на Г.Г. остават за поколенията, т.е. могат да бъдат завещани, което си е чиста печалба за идващите поколения, защото ще могат да разберат по-добре настоящето си, след като опознаят образите на миналото си;

Пристрастяването по приницип не е хубаво нещо, но приСТРАСТяването към четенето на Г.Г. прави изключение. Минотавъра поклаща глава одобрително…:)

...но няма как да не се отбележи, че съдържанието на "Физика на тъгата" е чудесно докъм 118-та 120 стр., след това си става инвентарна книга на социализма -- набързо скалъпена останала част с много пълнеж. Явно доста е копнеел Господинов да напише Големия роман (и като обем, и като съдържание), но не му е стигнало търпението и в крайна сметка книгата издиша. Да, направи продажби "Физика на тъгата", но не това е книгата, която ще остане от днешното време в бъдещето. Преди години по същия начин и Левчев е правел тиражи, преводи, получавал е похвали и елейни слова, но... Кой е той сега?
Пожелавам на Господинов все пак да напише Големия роман, защото "Физика на тъгата" не е такъв -- и съм сигурен, че си го знае, де, че не това е Книгата... Защо му е трябвало да бърза, недоумявам.
Тук не искам да се разпростирам за очевидните влияния -- ту от Павич, ту от филма "Генезис" по отношение на пътуванията в чуждите мисли и сънищата. Подобни обвинения за заимстване получи Господинов и за "Естествен роман" между другото -- ту от Пол Остър, ту от Калвино...

За жалост и този толкова дълго чакан роман е бездарен като "Естествен роман" и неговата изкуствена популярност се създава благодарение на чудовищната реклама. Но рано или късно времето ще каже: "Царят е гол..."

Завладяващ роман от "аз сме", някъде в това съм и аз. Отдавна не бях чела книга на един дъх, всъщност това е първата след "Хроника на птицата с пружината" на Х. Мураками, която ме завладя така!

Докосна душата ми. Бръкна в нея.

Ще го прочетем и този път Г. Г.

Изтеклата 2011 се оказа щастлива откъм прозаичните случвания в родната литература. Още не бяхме се отърсили от успеха на „18 СИВО” на З. Карабашлиев и ето че началото на годината ни изненада с втория роман на Калин Терзийски „Лудост”. Също втори роман, ала през втората половина на декември представи и Георги Господинов. Чудесна симетрия! Ала все пак книгата-събитие е „Физика на тъгата”, реализирана от „Жанет 45”.
„Аз сме” – това е фразата, която отключва и заключва романа, с нейната форма за аорист: „аз бяхме”. Това е своебразна филологическа (и не само!) игра. Смисловото обединение на аз, ти , той, тя и ние. Предложеният модел сякаш подсказва желанието за о б щ н о с т. От друга страна се свързва с идеята за мита. Митотворчеството. Родословното дърво, построянането на такова също има елементи на митологема – известен род, отбран род, т.е. неслучаен, избран, отличаващ се род.
От трета страна „Аз сме” е паметта, събирането наедно на рода. Събирането наедно на живи и мъртви. Друг вид митологема – далечен паралел с идеята за Страшния съд, за Апокалипсиса .
Митотворчеството е архитектонен елемент за романовата композиция при „Физика на тъгата”. Погледнато контекстово българско само при „Сабазий” от Кристин Димитрова имаме раз-играване на митологичния пласт напоследък. Ала по-назапад от нас най-продаваните авторки са: Ст. Майер тетралогията „Здрач” и Ш. Харис „Истинска кръв”, А. Дж. Смит „Дневниците на вампира” , са се ориентирали към митовете за вампири, варколаци, шейп-шифтъри и прочее. Щастлив съм, истински щастлив съм, че успяхме да се предпазим от този опасен за клишаране сюжетен капан. Г. Господинов успя по свой си начин да е митологичен автор, без да копира, при това евтино. Безспорно това е успех за родната литература и нейното развитие.
Тъгата присъства още в „Естествен роман” (1999). Признавам си, аз не го разчетох тогава така. По-скоро беше в полето на експеримента. В полето на анално-вагиналната сюжетика, която беше слаб отзвук на Кундеровата „Непосилна лекота на битието” . Сега обаче бих могъл да определя „Естествен роман” като тъжна книга, която разказва за разтрогването на едно семейство и упадъка на една държава, система и прочее... „Естествен роман” разказва за недъзите на Прехода – гладуващите и мизерстващите, онези, които ровят по кофите, за бездомните кучета. Осмива се сериалното, което едно десетилетие по-късно е обсебило бита на нашето общество – кеф ти комшийски, кеф ти вампирски, кеф ти под прикритие сериал. Изобщо сега сме във безвремието на сапунката, на глупавото забавление, на приспиването на съзнанието. И именно за тази опасност алармира писателят Г. Господинов.
Под пласта на „естесвеното” и клозетното трябва да провидим именно тази опасност от приспиване на съзнанието. Та онази закодирана тъга от първия роман, се възражда с пълна сила и в новия. За Апокалиспис, за изчезване „като динозаврите” се говори още тогава преди 12 години.
Емпатията – основно чувство в романа. Да де, но каква е тая сложна дума? СЪЧУВСТВИЕ. Именно детето е съпреживяващото. Съчувстващото. Състрадаващото. И може би затова е избрано за ролята основен разказвач? Да се приучим на съпричастност към Другия. Да се приучим към р а з б и р а н е и п р и е м а н е на Различния. Едно дете не се замисля, че другарчето му е с черна, бяла или жълта кожа. То се радва на различието. Иска го. Копнее го. Обича дъгата, защото е многоцветна, разнообразна. Детското око (особено колкото по-малко на възраст е!) е привличано от шареното, пъстрото. Сякаш само в младенческа възраст имаме възможността да възприемем света в многообразието му и да не ни пречи това.
Емоционалната палитра на романа е богата. От пълната разочарованост, апатия до полета на щастието. От фразата „Не ми се живее в това време” (подч. мое – П. М.), до „Не съм умрял все още. Предстоя. На минус три месеца съм”. Родната литература познава подобни фикционални пренасяния през времето – романа на класика Ив. Петров „Преди да се родя и след това”.
Вероятно както имахме соц митология, както имаме митология на Прехода, така в момента сме част от сериалната митология. Какво е спасението от този пореден натрапен строй? И з о л а ц и я т а. Намирането на собствена к а п с у л а. В която да съберем първо себе си, а сетне и близките си. И още: Мисленето. Осмислянето. Анализирането. Връщането към миналото по-близко или по-далечно. Реконструирането на д е т с к о т о у нас. Което обаче не е вдетиняване, или инфантилизация. А нещо много по-сложно. Истинско. И дълбоко. Изживяването на мига. Радостта на малкото. Връщането в щастливия миг на някой спомен .
Защо България е най-тъжното място за живеене?
Вероятно защото ние, хората тук, сме изоставени. Изоставени от близките ни – едни вече покойници, други отдали сили и здраве на чужбина по икономически причини. Изоставени от политиците си. Изоставени от самит себе си.
Трябва да се намерим. Първо да намерим себе си – именно затова ни е нужна онази капсула. Сетне да намерим близките си. Тези, които физически ги няма, да носим в сърцата и паметта си. Да намерим родителите си. Да намерим децата си. Да намерим Бога. И да почувстваме, че не сме изоставени.
Образът на и з о с т а в е н и я се явява лайтмотивът на самото разказване. Най-голямата фобия на минотавъра-разказвач е да бъде оставен. В самия финал обаче той е намерил майка си. Както Жулиета от Тополовград – Ален Делон. Тригодишният дядо – намерен е от майак си – там в мелницата. Унгарката получава отговор на писмото си, да на същото онова писмо с детската ръчичка. Гаустин прожектира дъжд, който не мокри. Бащата и майката са на балкона на просторна тераса. А тригодишната Ая прегръща баща си: „здарсти, тате”... Така накрая авторът е успял да събере всичките си истории в една – намирането. Общността. И по този начин всъщност създава края на историята и началото на нов мит. Този, към когото трябва да се капсулираме.
Логиката на текста е към пълното изживяване на живота. Първата фраза е: Роден съм, а последната – Умрях. Като и двете фрази са всъщност утроени – още по-категерочен жест. Именно в това е пълнотата на живота. Така цикълът се зтваря. Така се осъществява повторението, продължило милиарди години – раждане, живеене, смърт. Всички сме смъртни. И е добре да го помним. Да не живеем като безсмъртни. Да осмисляме този Божи дар. Да го наситим със себе си. Да го направим пълен. И това именно съгражда текста на романа – пълнота на живота.
Може да раздразня някои критици, ала това е и една морална книга. Мина времето когато ушите ни бяха девствени за вулгаризмите. Вулгаризмите присъстват вече в ежедневието ни и не ни стряскат. Децата ни израстват сред езиковия пейоратив. Моралът във философски аспект. Авторът застава срещу войните, срещу насилието. Каква е целта на сюжетирания „Наръчник за хуманно отношение към животните”? Зловещо е описанието на „европейската конвенция за защита на животните за клане” . Човек е жесток към всички останали живи същества, били те от различен или себеподобен вид. Помним ли кой от нашите писатели-хуманисти настръхнал от ужас, след като видя едни кланници нейде зад океана, прошепна „Уууу, студено!”. Г. Господинов се явява продължител именно на това антинасилническо начало в родната литература. Това не само го издига до равнището на достоен национален писател, ала му отрежда място и сред онези човеколюбци, които с болка заставаха срещу себеизбиването и избиването на другите. „Никое животно не прави така” – тъжната констатация.
Пак в същата част на романа „Зеленият кашон” разказвачът застава срещу убийствата. Тезей, Ахил, Шах – са масови убийци. Имаме една митология, където героите в нея са масови убийци. Не сме разсъждавали върху тази очевидност. Ала в литературата има много очевидни неща, за които оставаме късогледички – както споделя и ни учи един беловлас университетски професор, обиколил катедрите из Прага, Москва, Лондон и зад океана.
Стрелбата с пистолет или автомат. Биологичното оръжие. Убиването с разни газове и други експерименти. „Никое животно не прави така”. Тази позиция на Г. Господинов го сродява с анти-военни класици като Йордан Йовков, Йордан Вълчев, Константин Константинов, Хемингуей, Ремарк, Томас Ман...
И като отворих дума за класика, трябва да изтъкна, че в тъкънта на разказа има една друга традиционна и позабравена нишка – селското. Обаче селското, видяно така както никога досега:
Влакът минаваше през горящите стърнища в края на август, тук ползваха още този варварски метод за опожаряване. Нивите бяха ожънати и за да се оре по-лесно, някой им драсваше клечката. Представих си опърлените криле на полските птици,бягащите с писък мишки и плъхове, изгорелите гущери и змии. Щъркелите кръжаха тревожно над горящите ниви – час по-скоро да се махаме оттук, час по-скоро...
Наличието на подобни описания сродяват Г. Господинов с анималисти като Емилян Станев и Асен Раковски .
И съвсем нормално и логично е наред с тези коридори, част от лабиринта на романа, да се отвори друг коридор – философското размисляне върху тленното, нетрайното, мимолоетното и божественото. Да имаме страх от Бога именно защото сме нетрайни. Да уважаваме и приемаме, да ценим д р у г и я, имено защото и той сам е нетраен. „Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност. Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят” . Далечен отглас на библейското: „прах си и на прах ще станеш”.
Дете. И морал. Дават си странна среща в една „купена” история на българка, която продава децата си в чужбина. Криминален акт, който помага на много семейства да „връзват двата края”. Подобни „случки” са повтарящ се епизод от серала на Новините, за които споменах по-рано. Но сега вече криминалният акт е сюжетиран. Капсулиран е. Запазен е за бъдните поколения. Това запазване обаче има двойствена роля. То колкото е за идващите след нас – да не повтарят тази грешка, толкова е и за нас. Как да се реагира в тази ситуация? Как да реагира обществото? А не е ли това една от причините българско да е най-тъжното място за живеене – родените мечтаят да емигрират, неродените – бездомни, безродни... Идеята за напуснатото и изоставеното.
Друга тъга – бащата умира като миньор нейде в България, а синът, станал шофьор се прибира да го погребе. Но тук тъгата е естесвена. Връзката не е прекъсната. По-рано бащата благославя младия си син да стане баскетболист в Америка. И именно това е разликата между криминалното продаване на бебета и синовното изпровождане до посления дом.
Амбицията в този роман-капсула да се покаже историята не на великия – не на Дельо хайдутин, не музиката на Бах, Бетховен и Моцарт, а историята на „малкия”, „обикновения” много напомня като жест „История”-та на Вапцаров. И нека припомня, че сам Г. Господинов е автор на дисертация именно върху този класик и поезията на 40те г. на ХХ век. Събирането „купуването” и разказването на подобен тип истории оправдава именно тази амбиция. Ала централният авто-биографичен разказ – също е представен като съдба на най-обикновено момче. Най-обикновено семейство, задружно и сплотено. Обичано и възпитано дете. Хубаво е, че няма автомитологизъм „аз съм изключителен, неповторим” и прочее. Е, автомитологичъм има, но е по-скоро ироничен. Като онзи, познат ни от текстовете и гротеските на Ив. Петров. С тази разлика, че Г. Господинов не изгражда гротесков роман. Пожелава си да доживее 90. Пожелавам му го и аз, искрено!
Авторът успява да опровергае диагнозата, че у нас е най-нещастно за живеене. Той перифразира: „Най-тъжното място е светът” – „The saddest place is the world”. По целия свят е тъжно. Подобна констатация направи и 93годишният Стефан Хесел в своето тъжно есе „Разгневете се!” . Дали „Физика на тъгата” не е една възможност за нашето р а з г н е в я в а н е? Ако книгата на Хесел е бестрелърът за света през 2011, то нашият не е ли именно този роман? И колко хубаво! Откога родна книга не се е радвала на такова внимание и търсене? А това си е радост. Това си е празник. За литературата. За книгоиздаването. Това развива мускулите на радостта и осветлява лабиринта на мисълта. Не, няма да изчезнем като динозаврите.
Аз сме щастливи! В мига е живеенето. В лабиринта няма да убиваме минотавъра, ще го прегърнем, ще прошепнем: „прости, че чака толкова дълго” и з а е д н о ще излезем. Ще се прекръстим. Ще се помолим.Ще полсушаме гласа на Бога идещ сякаш от тръбите на органа и от гърлата на камбаните. „И прости нам грешните! Пази ни от лукаваго”. Защото твое е царството небесно. Защото твои сме преди да се родим и след като си идем.
След зимата на нащо недоволство ще ни завихри пролетния вятър. И с вяра. И с Надежда. И с Любов. Ще се опитаме да о-живеем.
Аз сме, Господи!
И Предстоим.

Най-после Г.Господинов с нов роман! Доброто на вашето издателство е, че работи с автори от началото на техния творчески път и ги извежда до нови висоти. Продържавайте така!

Любовта ми към Георги Гоподинов ме накара да се замисля. Последните ми любими книги всъщност за на това издателство. А с всяка следваща ме правите все по-голям ваш фен.