Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно

„Зелените очи на вятъра“ е роман, с който човек се научава да не се предава. Винаги е имало силни на деня, винаги е имало хора, които превръщат поклона в свое ежедневие. Примирявайки се с неоходимостта да пълзят, те трансформират унижението в мерна единица за своя възход. Намират пътека към материално благополучие, добре нахранени са, дрехите им са елегантни. На мястото, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност. Те са утрешните силни на деня.

„Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават. 

Интервюто на Галя Митева със Здравка Евтимова можете да чуете, Радио Пловдив, публикувано на 16.10.18 в 07:03

http://bnr.bg/plovdiv/post/101032102/zelenite-ochi-na-vatara-dovechera-v-petnoto-na-rorsharh 

Фикция и образ е изследване върху природата на литературния образ. Питането върху употребите на думата „образ“ може да поеме по три пътя: да обяви една от тях за най-валидна и да се опита да докаже защо това е така; да разгледа различнте употреби и да очертае полетата на тяхното приложение; да се опита да мисли природата на образа и да види кое в тази природа е позволило разликите в употребата. В книгата е избран третият път. Литературният образ е разгледан във връзка със специфичното поле на потенциалност, което фикционалността отваря в отделните произведения. Тази потенциалност не може да бъде уловена непосредствено, но може да бъде откроявана, всеки път своеобразно, от теоретико-анализационни модели.