Дванайсет по пладне

"В "Дванайсет по пладне" става дума за текстове от "най-чистата проба" фантастика – фантастиката не като апокалиптични киберистории  и технически главоблъсканици, пълни с жироскопи и галактически гари, а фантастиката като разширяване на периметъра на човешкото зрение и отвъд "осветените" области, като изследване на периферията на психиката, като мистика, клонирана между полюсите "сън" и "смърт" в десетки междинни разновидности, сред които човекът блуждае и търси най-истинското си лице.

Разказите са удивително качествени преди всичко като добра белетристика – първото и най-важно условие за всяка уважаваща себе си "психологическа" фантастика. Езикът е точен, ясен и овладяно образен. Всичко изглежда уж под контрол: до мига, в който незабележимо разгъващата се пружина на разказа изведнъж не се разгъне докрай, размествайки стандартните ни читателски представи за персонажи, сюжет и абсурд.

Истинско удоволствие е да се наблюдава, осезава и вкусва овладяното майсторство на Алексей Христов, например в разказите "Отвъд чертата", "Машините" и в най-блестящия му според мен разказ – "Мирис на пролет", където той балансира като акробат върху тясната черта, разделяща второкачествената "скафандърна" измишльотина и киберкича и носеща много от заряда на доброто четиво тип "Рей Бредбъри", превръщайки я бавно и уверено в своя запазена марка."

Деян Енев
 

 "На онези, които следят съвременната българска белетристика, не може да не са им направили впечатление творбите на Алексей Христов. Аз лично съм запомнил името му от редица публикации, доказващи, че той е надарен с писателска дарба човек. Но разказите, които е събрал в сборника "Дванайсет по пладне", приех като духовно събитие. За мен те са една нова дума в днешната ни литература, която като цяло е позамряла и се движи по инерция, без смели открития.
 /…/ В нашата литература от периода на 20-те и 30-те години на миналия век 
(а това е тенденция тогава и в европейската проза) са предприети много интересни търсения в една стилистика, която естетиката назовава ДИАБОЛИСТИЧНА. Свързва се с имена като Светослав Минков, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов и други. Тогава се възприема като разширяваща кръгозорите на белетристиката ни, като свежа струя в нея /…/ В "Дванайсет по пладне" за мен диаболистичната стилистика намира достоен талантлив продължител. Уроците на предходниците са осмислени и съобразени с новото време, в което живее българинът, с новия бит, навлязъл с технологичното и медийно преображение на целия свят. Удивително е колко стилистично единна е книгата на Алексей Христов и как заедно с това не се усеща натрапчива тенденциозност да се следва избрания стилистичен ключ. Колко плавно и леко авторът ни пренася от реално-предметното във въображаемото. Той държи здраво юздите на повествованието, контролира го, умее да изведе логичност и при най-парадоксалните ситуации, при прехвърлянето към ирационалното и мистичното. Всяко правене на литература е вид игра, но важното е читателят да се подчини на правилата й, без да го дразнят, а това постига Алексей Христов /…/ Защото в истинската литература не просто се отразява животът, такъв какъвто е, а се създава друг живот, който може да изглежда по-истински и от реалния.

/…/ Радвам се, че се е появила такава интересна и оригинална проза и ми се ще час по-скоро да й се порадват и други ценители на стойностната литература."
      
Атанас Свиленов

"Едно от важните достойнства на книгата "Дванайсет по пладне" от Алексей Христов е стиловото единство – тук наистина става дума за книга, не просто за сборник разкази. Това, което скрепява 16-те разказа в едно цяло, е абсурдът, или фантастичният елемент, както е предпочел да го определи сам авторът. Разумно дозиран, но достатъчно провокиращ, той е основният "персонаж" в разказите.

/…/ От друга страна, вътрешното стилово разнообразие на разказите е достатъчно голямо, за да не се отегчи читателят. Докато в някои стилизацията е максимално сгъстена, придавайки им звучене на поетико-философска притча ("Машините", "Концертът"), то други са насподобени с всички белези на класическия трилър: разгърнат сюжет, странни обрати в него и изненадващи поанти ("Плаж", "Завръщане"). Героите свободно прекосяват границата между битието и небитието, отсамното и отвъдното; авторът се забавлява да заплита все повече сюжетния възел, оставяйки неговото разплитане на читателската инвективност. Смисловата отвореност, липсата на рационално обяснение на случилото се е обичайна авторова стратегия. Често алогизмът на абсурда обгръща с прозирно було един реален, лесно разпознаваем в топонимиката си роден пейзаж ("Поляна с маргаритки", "Дванайсет по пладне"), което придава някакъв специфичен битов интимитет на фантастичното; друг път хронотопът е изцяло условен, отвъдреален, дори иноземен ("Случай на Марс", "Отвъд чертата"). Много от разказите са обилно поръсени със свеж хумор ("Грешката на Професора" и др.).

/…/ Книгата "Дванайсет по пладне" е интересен факт в днешната литературна ситуация. Тя актуализира творчески една от най-странните и най-малко плодовити традиции в българската белетристика – диаболизма на Светослав Минков, Владимир Полянов …"

Пламен Антов