Лисабон, или краят на поезията

По-скоро книга, отколкото стихосбирка, конципирана около неповторимата поетика на едноименния град. Лисабон присъства в нея по няколко различни начина: със своята реална топография, културно натоварена, одухотворена, наситена с отсъствие, анонимност, самота, любов, но и като метафора с трудно уловима, изплъзваща се семантика – може би на (умиращата) поезия, може би на (окончателно мъртвия) порив към приключения?… Във всеки случай – нещо трептящо на ръба между сантимента и героиката.

С тази книга Пламен Антов – едно от емблематичните имена на “младата” поезия от 90-те години на миналия век – по един малко изненадващ начин приключва с постмодернизма и прави крачка отвъд него. Крачка, която води едновременно “назад”, към традиционния лиризъм, но и “напред”, към един принципно нов тип лиризъм, с активно културно подсъзнание, маскирано зад външната простота и лаконизъм.

Нестандартно полиграфско решение на художничката Яна Левиева (тип албум, с много фотоилюстрации), което изтръгва от книгата един друг, много различен лирически сюжет, стаен в нея, за да го направи централен.