Риф

Отлитам в кратките си дни,
оставям моя дял от слънцето за вас.
“Любовен сън без път назад”

Поезията е урок, който за добро или лошо никога не научаваш. Връщаш се към него, преговаряш, разбираемото ти се открива по нов начин, загърбваш понятното и започваш наново.

Стихосбирката на Христина Мирчева “Риф”, издателство "Жанет 45", редактор Аксиния Михайлова, не е книга на затворен в егото си творец, барикадиран зад думите. След първия прочит на 37-те стихотворения, включени в четири цикъла, съзирам една по-зряла наблюдателност и прецизност на словото.

Следя поезията на авторката и от година на година нейните стихове узряват и стават все по-ярки като смисъл, светоусещане и памет. Запомнят се със своя аромат. Разцъфтяват и придобиват форми. Гроздето ферментира и идва моментът да се превърне във вино, да носи наслада и опиянение. Детайлите и прецизността към изображението правят Христина Мирчева художник в поезията. Всяка дума е където трябва, премислена и отмерена, знаем, че ако е по-тежка или по-лека от необходимото, конструкцията на текста ще рухне. Изящната сграда на стиховете ще се наклони.

В поезията няма място за хитрини и закачки. Има любов към местата, където сме споделили спомени и нежност с някого, затвърдили сме паметта на сърцето и сме отвори нови рани, превързвайки и лекувайки старите.

Птиците не мислят за нищо, казваш ти,
за тях е достатъчно да летят,
уловът е само част от летежа.
”Абстракции за преситени ценители”

Любовните падания и върхове в поезията на авторката не са изразени с възклицания и излишество от безполезни страдания и многоточия. Раздялата е обрисувана накратко. Миг, а животът ни се състои от милиони мигове. Може би милиони срещи и толкова сбогувания. Защо да сме жестоки към себе си и другите? Остава ни да гадаем какво ще ни се случи оттук нататък и да се надяваме на най-доброто за нас.

В жълтите ти ириси вече не виждам слънца,
а само вакуума на поредното отпътуване.
”Не се отказвай от щуртящите струи на детството”

Любопитен е вторият цикъл "Хипнагогия", т.е. състоянието ни между будност и сън. Футуристични картини за сюрреалистичното ни безвремие. Днес често се натъкваме на нещо, което не е това, за което си мислим, че е.

За съжаление не ни е обещано измъкване... освен в книгите, в съня, сгушени в любовна прегръдка и още...

Градът на другото ни измерение расте отсреща.
..........
В близост е изоставеният каменен дом с изпочупени прозорци,
за който, макар че прилича на зандан,
ти ме питаш дали това е лятното кино в градчето.
”Бам”

Поезията на Христина Мирчева прилича на градина, където тя отглежда своите размисли и чувства. Невидима градина. Вярваме на нейните думи-плодове. Опитваме ги. Читателят е наивник, но не само защото му е удобно, а заради възможността да надникне навсякъде чрез чуждия бинокъл и кръвна група.

Не котка, а птица, казваш ти.
Вярвам, макар че няма доказателства.
“Писък"

Стихотворението "Улица, на която ту се губят, ту се намират” според мен е синтез на усилията на човек да опише своя духовен свят и стремежите си. Пътеводител, изследовател на вечно търсещия поглед. Не е песимизъм, не е трагедия, това е оптимистична реалност. Прозорецът, от който ти гледаш и виждаш. Видимостта е по избор.

Улица на постоянното преминаване нагоре-надолу
в очакване на знамения и чудеса.
........
Но нали знаеш – улицата невинаги е улица.

В “Естествени закони за причините и следствията” немногословно поетесата описва стойността на казаното и направеното. Не се изтрива. Прощаваш. Но то остава. Тежи. Не се поправя. Действа. В началото на размислите си за книгата споменах за уроците, поезията като доживотен урок. Урок по необходимост или доброволен урок. Всяко стихотворение, поместено в книгата, е повод за припомняне и изправяне на пръсти. Да прогледнем извън видимото, да пресеем значимото, онова, което крием под кожата и зад диоптрите си.

Денят прохожда. Денят се облича и чака героите си. В очакване на поетични пътешествия, нали?

Бъдещето е зад мен, пред мен е бягащият хоризонт.
“Бягащ хоризонт”