Писма до Ния, която не родих

Тази книга е хирургическа намеса в литературата. Скалпел, който безотказно преминава през всички части на тялото, паметта, аортата на деня. Книга – паник атака, пристъп, отворена към небето вена. Книга, в която партитурата на сълзата е възможна само за китарата на Джими Хендрикс.
— Елин Рахнев

Имаш рана и търсиш поезия, с която да я превържеш. Попадаш на поезията на Димана Йорданова. И проумяваш, че раната е нанесена от въпроса, а вътре в нея зрее отговорът. Остави я да зее, остави я да боли, остави да се роди отговорът. Обичам поезията на Димана, защото тя не признава лъжовни изцеления.
— Веселина Седларска (за „По гръбнака“)

 В Димана Йорданова има поезия. Кръвта й е мастилото по страниците на тази книга.
Страхувам се, невинни читателю, че отваряйки я, ще се изцапаш. Страхувам се. И ти завиждам.
— Димитър Стоянович (за „По гръбнака“)

Като свършиш прочита, все едно излизаш на поляна през пролетта. Tи си хлапе, стиснало ръката на мама – най-обичаното същество на света.
— Здравка Евтимова (за „Aма че работа! “)

Знаете ли какво е пицикато – да свириш на цигулка, придърпвайки с пръсти струните ѝ?
Нещо като Димана – това така талантливо пицикато върху струните на най-младата ни българска поезия.
— Недялко Славов за Димана Йорданова