Приказки от високосната година

Когато стане въпрос за приказки, асоциацията ни обикновено е свързана с приказките от детството и автори като Ханс Кристиян Андерсен, братя Грим или Ангел Каралийчев. В тях светът е магичен, принцове се борят със злото или животни разговарят помежду си като хора, времето тече по различен начин и изобщо целия хронотоп е извън представите ни за нормалното.

В приказките на Иглика Дионисиева, обаче, откриваме съвсем неочаквани сюжети, по-скоро стъпили здраво върху реалността, въпреки причудливостта и магичността си на места. Това не са наивни приказки за принцове и принцеси, въобще не са приказки за деца, а за възрастни, които понякога стряскат с откровеността си и справедливостта, която раздават. Това са текстове шамари, каквито само съдбата раздава, тоест авторката се явява един вид носителка на справедливост и отрезвяване, с които буквално преобръща живота на героите си, но и на нас – читателите. Между другото, героите в книгата стоят съвсем достоверно на фона на описаните събития и оставят впечатление, че са реално съществуващи лица, както и самите сюжети. На пръв поглед случките са нетипични и е малко вероятно да се случат в живота точно по начина, по който са описани, но съдбата, както знаем, често се явява под формата на символи и дава индиректни отговори и решения. Точно затова и разказите са наречени приказки, защото боравят със символиката и митичното.

Още първата приказка разпали въображението ми – “Приказка за детето, което не искаше да играе”. В нея се разказва за едно момче, което на своя прощъпулник дори не забелязва лъскавите играчки, наредени пред него, а грабва отвертката – единствения поставен инструмент сред предметите. От този ден нататък, детето не желае никакви играчки, то вече е избрало своята. По-късно започва да рисува с флумастери и моливи всякакви причудливи форми. Работата на баща му била да отговаря за електрическия стол в един затвор. Столът обаче започнал често да се поврежда – жиците не правели добър контакт и не пускали ток, което пречело на извършването на присъдите. Шефът заповядва на човека да занесе стола у дома си и да го поправи. Така и направил.

В къщи бащата забранил на жена си и детето да влизат в гаража, където щял да го поправи. На следващата сутрин отишъл до магазина, за да купи необходимите части и после спокойно да се залови за работа. Момченцето това и чакало. Взело ключовете за гаража от джоба на комбинезона на баща си и започнал да разглежда частите на интересната машина.

Тук въображението ми се разпали. Представих си каква ирония на съдбата би било, ако се окаже, че малкото момче, макар и несъзнателно, е успяло да поправи машината, с която баща му отговорно да убива други хора, ако ще и да си заслужават присъдата. Звучи покъртително как едно дете прави възможна смъртта на куп хора. Но финалът е друг, само че ще го оставя в тайна.

Друг покъртителен разказ е “Приказка за пръстите”, която ми напомни за истинска история, случила се на мои съседи преди време. Ужасяващ разказ за Божието наказание за едно уж невинно зло, извършено от чисто човешко задоволство от притежанието на власт, макар и незначително малка. Едно доказателство, че нищо в този живот не остава ненаказано и рано или късно, съдбата си плаща, че и двойно. Тази приказка остави най-траен отпечатък в съзнанието ми и всеки път, когато се сетя за нея, потръпвам. Защото е толкова близка до истинския живот, че е плашещо

Това е втората книга с проза на Иглика, с която тя защитава категорично името си на добър писател. Изключително проникновена и със завършен личен почерк, което е безкрайно важно за разпознаваемостта на един автор. Иглика Дионисиева е от онези личности, които винаги търсят различното и себе си в него, без да се стреми да имитира никого или да следва някакви “модни течения” в писането. Силно препоръчвам “Приказки от високосната година” (изд. “Жанет 45”) на тези, които искат да държат в ръцете си наистина стойностно четиво.