Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Програма ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2015 (pdf)
Неустоимо предложение!

ИК Жанет45

Справочник на изданията » » Зверобой


images

Зверобой

от Красимир Симеонов

ДЪЩЕРИТЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО

 

Стихотворението е кръг.

Откъдето тръгнеш, там се и връщаш,

но някак се оказваш по-нависоко.

 

Стихотворението има архитектура.

Тя е уникална. Ако не я уловиш, губиш част от смисъла.

 

Стихотворението има пластове –

за мен то е баница с мед и сирене. Аз го обичам така.


Стихотворенито е надежда.

Това не го забравяй.


Стихотворенито е обич.

И ухае на теб.


Винаги.

 

..................

  • Заглавие: Зверобой
  • Автор: Красимир Симеонов
  • Оформление: Румен Жеков
  • Редактор: Димитър Калев
  • Жанр: Поезия
  • Поредица: --
  • Корична цена: 10.00 лв.
  • Цена online: 9.50 лв.
  • Меки корици
  • Брой страници: 60
  • Дата на издаване: 04.2017
  • ISBN: 978 619 186 322 8




Отзиви на читатели (1)

покажи всички само заглавията покажи всички

Силата на мълчанието и „Зверобой“ на Красимир Симеонов

от Ваня Колева, написан на 2017-08-08 17:05:23 779
Книгата на Красимир Симеонов „Зверобой“ (Пловдив, „Жанет 45“, 2017, 57 с.) е поредна стъпка от пътя на автора в минимализиране на словата. Пестенето на думите, максимално сгъстеният изказ, атомизирането на словото и натоварването на единичния знак с възможно по-ярък смисъл, за да се откроят дълго премисляни и преживявани истини, е характерно за Красимир Симеонов. То е специфика на първата му книга – „Видове“ (2003), по-настойчиво се проявява в следващите – „Кожа“ (2004), „Езерни очи“ (2005, 2006), изречено е като културен жест в „Стоях и слушах“ (2006) и „Нищо повече“ (2008), а тук, в „Зверобой“, е изведено до невралгичната граница между усилието за говорене и потъването в тишината на мълчанието. В лиминалността на това полуговорене-полумълчание словото на поета излъчва сила на духа и вътрешна енергия, динамично интелектуално-емоционално изживяване, непокорство. И заедно с това в стиховете се чете смиреност, деликатност, фин усет за нещата от света – ухания и зрителни образи, звуци и мълчания.

Сякаш компенсаторно, в замяна на отказа от говорене, Красимир Симеонов насища сетивността, като активизира всички рецептори – с минималните и максималните им нива на инервация. До степен на изнемога и невъзможна преобърнатост, при която нещата получават друг, неочакван смисъл, според символното стихотворение „Зверобой“ определило наслова на цялата книга. В този текст азът изрича дистанцираността си от повседневната и банално-обичайна битност. Узаконява отказа си от бездуховното и безсмислено-безцелно съществуване, за да се насочи навътре в себе си и да утвърди опитите за проникване в дълбинните тайни и мъглявини на Битието и космичното. „Вече само слушам“, казва азът, и това е реплика и по-висока степен, премисляне и надграждане, усъвършенстване и извисяване на предишното „Стоях и слушах“ (2006). Ако „Стоях и слушах“ маркира някаква, едва доловима макар, двигателна активност (доколкото „стоях“ в неподвижността си съдържа и действие), то при „вече само слушам“ жизнените функции са притъпени и затихнали, сякаш закърнели, за да се даде воля и простор за житейски и нравствени наблюдения и обобщения, за духовно дирене. За умозрителност и самовглъбяване тук-и-сега, защото време-пространството е сгъстено до крайност, кондензирано до взривоопасност – тук от значение е мигът: „Вчера е нищо, / утре е само идея, / тук съм само сега / ела или умираш“ (с. 32). Мезофоричната употреба на наречието „само“ (т.е. единствено, без възможности за повторение) преутвърждава предходно изреченото „нищо“ и е преход към дизюнкцията, в която контрапунктно се срещат два контекстуални антонима: „ела (= живот) или умираш“. В мигновението „сега“ е азът. Там е нулевата точка, от която и въображаемият Ти би могъл да продължи: към живота или към смъртта.

От тази изходна нулева позиция се оттласква азът (в „Ето така“, с. 22). Красимир Симеонов жонглира със словото, а чрез него – с посоките и ситуативните условности. Ако азът е в ниското, „в прахта“, и гледа/мисли нататък, „на път към...“, то хълмът за него ще е горе. Съответно би могъл да гледа „отгоре“ – и да възприема нещата „с гледката му над света“ – само ако е там, на върха. В противоборството и чрез вътрешните напрежения на това да е едновременно долу, „в прахта“, и горе, на върха, азът всеобема и изживява света. И като на шега – чрез материалното, иронизирано в умалителни форми, той многообразно преодолява и надмогва негативизма и деградивното.

Функционална за Красимир Симеонов е силата на аза да тръгне нагоре – срещу риска, срещу всяка целесъобразност и мъдруване, срещу общоприетото. Да върви отвъд утъпканите пътища, извън коловозите и ритъма на традицията. Да поеме изпитанието на първопроходец – в това е същината. А другият до него да върви редом и заедно да застанат „на хълма снежни – / аз и ти“ („Джи. Народна песен“, с. 12). Те, двамата – избрани и един другиго самоизбрали се, изпълнени с взаимно доверие, с общи мисли и надежди, са центърът на света. Затова „няма долу, няма горе“ – те са смисълът на пространството-и-времето (с. 12). И ако „Джи“ е изпълненият с живот и духовна сила, завихрящият природните енергии аз, то в стихотворението „Въпреки мен (Второ Джи)“ бленуването е за себенадмогване и извисяване над това, което азът е. „Въпреки мен“ – въпреки това, което съм, въпреки моите възможности. „Второ Джи“ – то е едно по-високо, по-съвършено, по-духовно аз; то е помъдряването и израстването на аза. Един от бляновете е: „да го надживея“, „да отлетя високо“, „да докосна сърцето, […] от върха на живота“. И тогава, оттам: „Да видя долината, Джи-хаей! – / с пъстрите аромати“ (с. 14). Пъстротата, многообразието на ароматите се свързва с разнопосочните лутания на индивида, с непрестанните търсения на вярната посока, с опитите му да постигне желана цел. Въплъщава пълноценността на живота – с паденията и въздиганията, с радостта и тъгата.

Ароматите са животът. Съграденият от Красимир Симеонов свят е пулсиращо ухание, символично кодирано в заглавието на книгата – доколкото понятието „зверобой“ в превод от руски език означава „жълт кантарион“[1]. Но пък народното название на билката е „Христова кръв“ и „Христова чудотворка“. Ако в сечението на българското и руското назоваване са ароматът и лечебните свойства на растението (жълт кантарион), то обединението им, общата обусловеност на понятията (зверобой и Христова кръв), е силата да се побеждава злото и да се съгражда, да се разпространява добро и светлина. Да се гради нов път, по който да върви човекът.

Път към „Другата страна“ (с. 17), чуден, осенен от неземни образи. В движението нататък азът единствено може „с писалката си – рядък инструмент“ да отмерва „детската мелодия, / с която ме обгръща тишината“ (с. 17). Детето в своята чистота и мелодията, сътворена от или за дете, са възможният преход нататък. Също и песента на славея. Но както детската мелодия е неразбираема за обикновения възрастен, така и славеевата песен е нечуваема, понеже: „В три започва славеят да пее. В пет престава“ – и „няма да я чуеш никога отново“ (с. 18). Това е суровата истина. Малцина са избраните, дарени с възможността да чуят и разберат, да проумеят тези песни. Славеят и детето владеят силата да преведат, да осъществят прехода към „Другата страна“, но е нужно да се възвиси до тях човекът, да разбере ценността им и да ги пази.

Обратно, невъзможността тях да ги има провокира болезнената драма, изразена в стихотворението „Страх от тъмното“ (с. 30) – чрез спомена за „детето ми, / което се удави“. В контрапунктната среща на прекрасното: „и събирах ухания“, и многократното умиране на аза – с визиите на мравка или „кърт, / изпечен на слънцето“, се проявява нравствено-емоционалната проверка за устойчивостта и силата на човека. Метафорично-образното мислене и експресията граничат с анахронизма, но е важно в тази критична ситуация азът да не изгуби надежда и себе си.

Преобръщането на функциите, при което (в изначалната съпротива между тъма и светлина) позитивното и доброто – слънцето, може да се окаже разрушителна стихия, кореспондира с оксиморонното съчетание от стихотворението „Тунел“ – „черната утрин“ (с. 7). Тъкмо утрото, символът на светлина и надежда, се оказва образ на тъмнина и зло – пряко, доколкото се говори за тунел, но много повече символно, метафорично, като израз на човешката самота и трагизма на всяка нова катастрофа, на всяка следваща смърт. „Тунел“, бидейки първо в книгата стихотворение, задава тази перспектива – на преобърнатост в смислите, на разколебаване и обезсмисляне на уж привичното и разбираемото, на драматизъм и трагика, но и на непокорство, съпротива срещу повседневното зло. И ако „колата колее, / с гуми гумее / към следващата / катастрофа“, макар да е самотен и тъжен, „човек човечей“ и въпреки всичко се усмихва. И повече от това: „със думи думей“, като неотклонно търси „най-стръмната / строфа“. Творчеството, словесността и изкуството отличават човека от другите същества. Устремът към стръмното всякога е изпитание, преход, но и лична победа.

Жестока и неприемлива е смъртта – било при катастрофа, или удавяне. Още по-страшно е, ако жертвата е дете. Както е в „Страх от тъмното“ (с. 30) или в „Мъничката Ели говори“, където под линия авторът пояснява: „Малката Ели умря тази пролет от рак. Беше на 7 години“ (с. 28). Противно на очакването, вторият текст не поетизира болката и смъртта на детето. Поетът избира друг път: изрича молитвата на Ели към Господ, в която се говори за живите. За повече светлина и оптимизъм се моли детето, за надежда на целия свят.

Да съумее човекът да съхрани надеждата си – и в безнадеждността. Да търси и събира ароматите, уханията на света. Да намира опора и упование в обичта на ближните. Като в стихотворението „Планината вечер“ (с. 44), което връща спомена за най-чистото и безоблачно време – на детството.

В своята неподправеност ароматите се съизмерват с любовта на Единствената, обемаща в едно доверие, вяра, мечти за бъдещето: „Ухая на теб“. Това изрича най-краткото и безусловно многозначно стихотворение на Красимир Симеонов – „Обич“ (с. 49). В центростремителността си уханието събира всичко, но и центробежно се разпилява, разслоява, защото: „всички сме свързани в паяжина от следи и ухания“ („Посмъртно“, с. 52–53). И ако челната корица на книгата конотативно, символно маркира идеята за ухание, то гърбът, задната корица, я изрича директно. В изнесения там текст – „Дъщерите на стихотворението“, Красимир Симеонов недвусмислено конституира:



Стихотворението е надежда.

Това не го забравяй.



Стихотворението е обич.

И ухае на теб.



Винаги.



Това е всичко. Останалото е мълчание. И понеже уханието определя същината, то в стихотворенията на Красимир Симеонов неизбежно се говори за вдишване. Нали уханието е дЪх, въздУх и чрез дИшането се провокира и осъществява дУшата на човека!

Но се изисква внимание: човекът не бива да вдишва буболечките, както предупреждава заглавието на едно от стихотворенията в книгата (с. 8). Здравословно, а и по-благородно е – и за най-дребните същества, и за себе си, човек да се разходи „на чист въздух“ (с. 8), да диша. Да диша! Дори ако вдишването и издишването причиняват болка, а въздухът е плам и жупел, ако „Утешителят на всичките неща“ едновременно помита всичко минало и въздига човека в необяснима лекота (с. 33).

Ритъмът на дишането определя живота – в пряк и преносен смисъл. Красимир Симеонов актуализира и проектира идеята на Емпедокъл за първоначалието на четирите стихии, структуриращи света – вода, въздух, земя и огън. От тази система обаче поетът отскубва първата сила – водата. Липсата на първия от организиращите компоненти не просто разгражда, а буквално взривява системата. Светът се разпилява и в неговата катастрофичност е поставен човекът. Разкъсван между главоломното пропадане-и-помитане, но и рязкото въздигане. Между ефира и огъня. Но жив, дишащ. В неистов опит на ноздрите „да съхранят каквото могат...“ („Смърт на живо“, с. 21). До мига, когато „някой бутва / възела от нерви / нагоре по небесната трева“ („Смърт на живо“, с. 21), към безкрайната светлина. Пътеката нагоре е поредно екзистенциално усилие пред душата, поредна стръмнина, но дали е последна? Дали като в древногръцкия мит за Сизиф, интерпретиран от Албер Камю, и не само от него, изкачването не е вечно и повтарящо се до безкрайност...

В „Зверобой“ Красимир Симеонов събира и изразява човешката болка: осезаема, пронизваща тялото и душата. Но заедно с това стихотворенията в книгата – поотделно или мислени в комплексна картина за света, звучат умерено, овладяно, озадачаващо спокойно. Защото поетът е премислил не само изживяното, но и словата си. И при изкачването по стълбицата на самовглъбяването и смълчаването все по-ясно говори чрез мълчанието си.

Което в една или друга степен се вижда и у други съвременни поети.






[1] Това отбелязва и Димитър Калев в послеслова на книгата: Калев, Д. Жълтият кантарион или за битката със звяра. // Симеонов, К. Зверобой. Пловдив, „Жанет 45“, 2017, с. 54–55.

Напишете отзив за книгата

Име *
Уеб-сайт
E-mail * (НЯМА да бъде публикуван)

Заглавие *

Отзив *
vconf Моля попълнете този код в полето: *

Хората, които купуват тази книга, купуват също:

images

Нищо повече

от Красимир Симеонов

Поезия

Ние сме програмирани за обикновения свят, за пазара на всекидневния живот. Ето защо поетичната книга “Нищо повече” изглежда много различна. Защото тя е предизвикателство. Защото в нея трябва да разчетем легендата за съкровището на света и да разберем човека, който “чака доволен потопът да го отнесе”.

Ощеadd to cart Отзиви (0) | Корична цена 7.80 лв. | Цена online 5.46 лв. | Купи add to cart


images

Чамкория, том 1

от Милен Русков

Проза

♂ Един човек, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Това са 1920-те години, когато в България се борят две големи военнополитически групировки: Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга. Нашият герой не е партизанин на никоя от тях, което му позволява да ги види сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те години. Той би могъл да продължи да живее така, но характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.

Ощеadd to cart Отзиви (0) | Корична цена 17.00 лв. | Цена online 16.15 лв. | Купи add to cart