Има такива поетични книги – генератори на литературност, които са трудно откриваеми, защото обитават приземния етаж на жанровата чувствителност. След „Посичане на ореха“ (1987) и „Немам думи, истина ви казвам“ (2015), в „Ексхумация на слънцето” Юрий Лучев продължава да ни убеждава, че поезията е органика и не търпи битовите жестикулации на убогата ни действителност, а е преди всичко интелектуално предизвикателство срещу човешките преселения, забравения произход, себеподсещане, че „даденостите” не са от днес и от вчера.