„Ироничен, мнимо несериозен, сладкодумният Христо Карастоянов разказва зловещи истории, сътворяващи се в едно, инак погледнато, идилично градче: гарнизонният духов оркестър си свири в градската градина, а зад тезгяха в сумрачната и миризлива аптека наднича младо момиче.

Другото е барут, кръвнина и... гилотини!”

Рашко Сугарев в книжка 6 на списание „Пламък”, 1985 година

От автора:

Преди се питах: „Какво би било, ако...”

Сега си казвам: „Защо не!...”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „...едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи...” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги...

„Името” е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски император, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена – нищо повече. Остава само въпросът: „Какво би било, ако...“

Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място – адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и възможни сънища – като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш.

Христо Карастоянов

Христо Карастоянов спечели наградата „Хеликон”

"Името" на Христо Карастоянов спечели наградата за нова българска художествена проза "Хеликон". Това беше единадесетото издание на конкурса, зад който стои едноименната книжарска компания.

„Паякът” се чете (подобно на повечето работи на Карастоянов) на един дъх. Просто така – хващаш го и не го оставяш! И те е яд, че свършва. И ти иде да удариш един телефон на автора му. (Ако си спомняте, така казва Холдън Колфийлд за добрия автор – ще ти се да му удариш един телефон.)

С разказите на Христо Карастоянов в „ТЪРСЯ СЪПРУГА НА МЪЖА СИ” нахлува шаренията на днешния живот, със смешните и тъжни хора и събития, с неподправеното дишане на малкия град и малкия човек – обичан и разпознаваем и по улиците на Ямбол, и по сокаците на Едирне. Не така познато в Турция обаче се оказва „явлението” жена-поет.

След „Нефертити в зимна нощ”(2001, ИК Жанет 45) Х.К. зави към романа и в същото издателство през 2003 г. издаде „Аутопия: другият път към ада”, номиниран за български роман на годината от Фондация „Вик”. „Смъртта е за предпочитане” пък получи голямата награда за непубликуван роман „Развитие”.

Тази дума "аутопия", разбира се, я няма в речниците - измислена е, защото само с измислена дума може да бъде озаглавена книга, в която Хермес се прави на Филип Марлоу, Аполон открадва картината “Мона Лиза”, а после свири на китара и пее “Бандера роса”, амазонките се бият на арената с джинове и антиподи...

Христо Карастоянов (1950) е духовно свързан с град Ямбол – неофициалната столица на българския анархизъм и авангардизъм. Това родство дава очевиден отпечатък върху оригиналните и често провокативни проявления на плодовития белетрист, драматург, публицист, китарен бард...