„Ироничен, мнимо несериозен, сладкодумният Христо Карастоянов разказва зловещи истории, сътворяващи се в едно, инак погледнато, идилично градче: гарнизонният духов оркестър си свири в градската градина, а зад тезгяха в сумрачната и миризлива аптека наднича младо момиче.

Другото е барут, кръвнина и... гилотини!”

– Рашко Сугарев в книжка 6 на списание „Пламък”, 1985 година

Преди се питах: „Какво би било, ако...”
Сега си казвам: „Защо не!...”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „...едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи...” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги...

„Името” е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски император, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена – нищо повече. Остава само въпросът: „Какво би било, ако...“

Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място – адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и възможни сънища – като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш.

Христо Карастоянов

Христо Карастоянов печели с "Името" наградата „Хеликон 2012” за нова българска художествена проза. 

„Паякът” се чете (подобно на повечето работи на Карастоянов) на един дъх. Просто така – хващаш го и не го оставяш! И те е яд, че свършва. И ти иде да удариш един телефон на автора му. (Ако си спомняте, така казва Холдън Колфийлд за добрия автор – ще ти се да му удариш един телефон.)

С разказите на Христо Карастоянов в „ТЪРСЯ СЪПРУГА НА МЪЖА СИ” нахлува шаренията на днешния живот, със смешните и тъжни хора и събития, с неподправеното дишане на малкия град и малкия човек – обичан и разпознаваем и по улиците на Ямбол, и по сокаците на Едирне." 

Хюсеин Мевсим

След „Нефертити в зимна нощ”(2001, ИК Жанет 45) Х.К. зави към романа и в същото издателство през 2003 г. издаде „Аутопия: другият път към ада”, номиниран за български роман на годината от Фондация „Вик”. „Смъртта е за предпочитане” пък получи голямата награда за непубликуван роман „Развитие”.

Тази дума "аутопия", разбира се, я няма в речниците - измислена е, защото само с измислена дума може да бъде озаглавена книга, в която Хермес се прави на Филип Марлоу, Аполон открадва картината “Мона Лиза”, а после свири на китара и пее “Бандера роса”, амазонките се бият на арената с джинове и антиподи...

Христо Карастоянов (1950) е духовно свързан с град Ямбол – неофициалната столица на българския анархизъм и авангардизъм. Това родство дава очевиден отпечатък върху оригиналните и често провокативни проявления на плодовития белетрист, драматург, публицист, китарен бард...