„За Рашко, мълчаливец и самотник, писаното слово беше такава необходимост, каквито са въздухът и храната. През мъчителната и мъчително дълго продължила агония то го крепеше, изпълваше дните му със смисъл. Трябва да кажа, за да бъда съвсем точен, че Рашко не се бореше със смъртта чрез словото – той живееше от него. Той го търкаляше по редовете както Сизиф търкаля камъка си – без илюзии, без надежда, наистина с трагичната самоотверженост на обречен, който нито може, нито иска да избяга от жребия си. [...]