Петата белетристична книга на Олга Шурбанова „Вкус на Моцарт“ е своеобразно продължение на предишната – „Лично време“. В нея времето отново е лично, то тръгва от познатата ни вече софийска интелигентска фамилия, за да ни отведе при хора и събития, които по един или друг начин са олицетворявали българската духовна среда в наглед „най-застойните“ години на ХХ век.

Прозата на Олга Шурбанова отказва да постави в центъра на своето внимание фигурите на медийния интерес, лицата от новините. Това е немалко постижение – отказът от героите на нашето време. Най-вълнуващото в повествованието е търсенето на неуловимата граница между автор и персонаж, между мъдростта на рационалния опит и невинността на чувствените преживявания.