Тъмнината не е само цвят на съня. Тъмнината не е само усещане на очите. Тъмнината е податлива на всички усещания. Гъста и топла е тъмнината. Вкъщи не свети, аз вървя през праха, боси са краката ми и той се сипе между пръстите, пълзи до глезените и там някъде на границата усещането за топло и меко е еднакво. Външната врата е отворена, но в сянката на къщата не се вижда нищо. По каменните плочи е хвърлена вода – мирише на мокро слънце. Мама и татко са приседнали на стълбата, мълчат, седят и просто седят в меката пара, присъединени към тишината, към камъка и към нощта. Аз шляпам по мокрите плочи, те вдигат глави и усещам, че са чакали мен. Какво щастие да те чакат! Безмълвно, в гъстия мрак, в топлата пара на съхнеща скала. Да те чакат и ти да си дойдеш... 

Закъсняло признание

Познавам Михаил Милчев от близо 50 години. Общувайки с него, трудно се докосвах до неговата чувствителност, скрита в тайните извивки на душата му. Той беше забележителен с това, че говореше умно, начетено, но някак далечно. Докрай бранеше собствената си позиция, защитена от купищата прочетени томове на философи, учени, писатели...